— Ама не са. Вижте.
Показа ми един лист, който ми изглеждаше безупречен.
— Какво му е?
— Тук, вижте: текстът не е напълно успореден с ръба на листа.
— Нима?
— Щом ви го казвам!
Хвърли копията в кошчето за боклук и попита:
— Да не би да използвате горния резервоар? — Да.
— Ето обяснението. Затова работата ви не е прецизна.
— Господин Сайто, иначе ще ми трябват часове.
— Къде е проблемът? — усмихна се той. — И без това нямате какво да правите.
Явно ме наказваше заради календарите.
Настаних се пред фотокопирната машина като някой каторжник на галера. За всяко копие трябваше да повдигам капака, да намествам листа на определеното за това място и да натискам копчето, след което да преглеждам резултата. В седем часа вечерта все още не бях свършила. От време на време идваха служители с документи за фотокопиране. Ако имаха да правят повече от десет копия, смирено ги молех да използват машината в другия край на коридора.
По едно време хвърлих поглед на съдържанието на моя документ. Да си умреш от смях — беше правилникът на клуба по голф, в който членуваше господин Сайто.
В следващия миг ми идеше по-скоро да ревна при мисълта за невинните дървета, които моят шеф жертваше, за да ме накаже. Представих си японските гори от моето детство, кленовете и криптомерите, отсечени с единствената цел да бъде санкционирано едно толкова незначително същество като мен. И си спомних, че фамилното име на Фубуки означава гора.
Тогава пристигна господин Тенши, който ръководеше отдела за млечни продукти. Той имаше същия ранг като господин Сайто, който пък оглавяваше счетоводния отдел. Изгледах го учудена — нима висш кадър като него сам прави фотокопията си?
Той отговори на незададения ми въпрос.
— Вече е осем часът. Само аз още не съм си тръгнал. Кажете ми, защо не използвате горния резервоар?
Обясних му с кротка усмивка, че такива са инструкциите на господин Сайто.
— Разбирам — рече той и по тона му личеше, че не се доизказва.
Поразмисли, после ме попита:
— Вие сте белгийка, нали? — Да.
— Тъкмо имам един много интересен проект с вашата страна. Бихте ли приели да извършите за мен някои проучвания?
Гледах го, както се гледа месия. Той ми обясни, че някаква белгийска фирма била разработила нов метод за извличане на мазнините от маслото. След което заяви:
— Аз вярвам в олекотеното масло. В него е бъдещето.
Тутакси си измислих мнение.
— Винаги съм смятала така!
— Елате утре сутринта в моя кабинет.
Приключих с фотокопията в състояние на транс.
Пред мен се разкриваше нова кариера. Оставих купчината листа на бюрото на господин Сайто и триумфално си тръгнах.
На следващия ден Фубуки ме посрещна с ужасен вид.
— Господин Сайто иска да направите отново фотокопията. Намира ги за недостатъчно центрирани.
Избухнах в смях и обясних на моята колежка игричката, която играеше господин Сайто.
— Сигурна съм, че даже не е погледнал последните фотокопия. Направих ги едно по едно и с точност до милиметър. Часове ми отне да копирам правилника на клуба му по голф!
Фубуки възмутена ми съчувстваше.
— Той ви тормози!
Успокоих я.
— Не се тревожете. Това ме забавлява.
Върнах се при фотокопирната машина като при стара позната и поверих работата на горния резервоар — бях сигурна, че господин Сайто ще обяви присъдата си, без да погледне резултата. Развълнувана помислих за Фубуки: „Толкова е мила! Добре, че я има.“
Всъщност поредната заповед на господин Сайто разрешаваше проблема ми — седемте часа, прекарани предния ден на машината, ми осигуряваха сериозно алиби за часовете, които щях да прекарам в кабинета на господин Тенши. Направих копията за десетина минути, грабнах купчината и се отправих към отдел „Млечни продукти“.
Господин Тенши ми даде координатите на белгийската фирма.
— Трябва ми подробен доклад за новото масло. Можете да заемете бюрото на господин Сайтама, той е в командировка.
Тенши означава ангел. Помислих си, че това име напълно му подхожда. Не само че ми даваше шанс, ами и не ме инструктираше, оставаше ме сама да действам, което за Япония е нещо изключително. Бе поел тази инициатива, без да пита никого, и се излагаше на голям риск.
Съзнавах това, затова се изпълних с чувство на преданост към господин Тенши — чувство, което всеки японец трябва да изпитва към шефа си и което бях неспособна да изпитвам към господин Сайто или към господин Омоши. Господин Тенши се превърна изведнъж в мой командир, в мой смел капитан — бях готова да се бия за него до смърт като истински самурай.
Така че незабавно се хвърлих в битката за диетичното масло. Разликата в часовите пояси не ми позволяваше да се обадя веднага в Белгия, затова реших да започна с допитване до японските потребителски центрове и до здравното им министерство, за да си изясня колко масло консумират японците и какво е средното им ниво на холестерол. Оказа се, че в Страната на изгряващото слънце се яде все повече масло и че наднорменото тегло и сърдечносъдовите заболявания стават все по-разпространени.
Когато времето напредна, набрах номера на белгийската фирма. Тежкият роден акцент ме развълнува както никога преди. Моят съотечественик, който бе поласкан, че се обаждат чак от Япония, се оказа изключително компетентен. Десетина минути по-късно получих факс от двайсет страници, в който бе изложен на френски език новият метод за обезмасляване, патентован от белгийците.
Заех се да подготвям доклада на века. Започнах с данни за консумацията на масло в Япония от 1950-а година насам и за паралелното нарастване на броя на заболяванията, дължащи се на прекаленото приемане на животински мазнини. После описах предишните методи за частично обезмасляване, новия белгийски метод и неговите предимства. Тъй като трябваше да напиша всичко това на английски, взех си работа и за вкъщи — имах нужда от моя технически речник. Не мигнах цяла нощ.
На следващия ден отидох на работа два часа по-рано от обикновено, за да отпечатам доклада и да го връча на господин Тенши, без да закъснявам с явяването си при господин Сайто.
Който не пропусна да ме извика.
— Прегледах фотокопията от вчера. По-добри са, но все още не са съвършени. Продължавайте.
И хвърли листата в кошчето за боклук.
Послушно наведох глава и едва се сдържах да не се разсмея.
Господин Тенши ме откри при копирната машина и ме поздрави с цялата сърдечност, която му позволяваше обичайната му сдържаност.
— Докладът ви е отличен, пък и толкова бързо го завършихте. Искате ли да обявя кой е авторът?
Беше рядко великодушен човек — ако бях пожелала, щеше да направи груба професионална грешка.
— В никакъв случай, господин Тенши. Това ще навреди и на двама ни.
— Права сте. Въпреки това на следващите събрания бих могъл да прокарам идеята, че вашето
