трябва да има и нещо друго.
То се знае, на Хана и през ум не й е минавало за този роб, но съзнанието, че младежът е красив, я изпълвало с увереност и радост. Впрочем като говоря за нея като за жена, не бива да ме разбирате неправилно. Тя беше около двадесет и шест годишна и неомъжена. Но да говоря за нея като за младо момиче би значило да създам съвсем превратна картина. Това е само един израз на глупава неловкост.
Момъкът се отправил натам, където били нещата на Хана, и взел хавлиената кърпа, за да се прикрие с нея. Но не могъл да се справи сам.
— Колко сте непохватен — казала Хана. — Елате по-близо до мен. — Тя му помогнала и затегнала здраво кърпата на хълбоците му.
Когато го докоснала, той потръпнал. Нейните ръце били студени от морската вода, а той бил вече напълно сух и топъл, сякаш изобщо не се е потапял във водата.
— Ето така — казала Хана, — сега ще държи. — Кърпата била бледосиня, но малко поизбеляла от пране. — „Стои му добре“ — помислила си Хана.
— Една моя позната ми даде тази кърпа назаем — раз казала, му тя. — Аз нямам. Всичките ми неща изгоряха.
Младежът кимнал с глава на нейните думи.
— А сега — напътила го Хана, — седнете ей там на пясъка и гледайте някъде встрани, докато аз се облека.
„Колко глупаво — мислела си тя, докато смъквала от себе си мокрия бански костюм, — дадох му хавлиената си кърпа и ето сега няма с какво да се избърша.“ На края използвала за тази цел комбинезона си. И без друго скоро ще настъпи нощ, а до утре ще изсъхне.
Въпреки това я обзел гняв. „Хубав товар си окачих на шията — ругаела се тя сама. — Ето го седи и чака само на мен. Защо всъщност се подреждам така? Наистина само с мен може да се случат такива неща. А на всичко отгоре и главата ме боли, та ще се пръсне.“
На хоризонта пламнали далечни светкавици и отблясъците осветили брега.
— Няма нищо — успокоила Хана младежа, който погледнал към нея. — Ще има буря. Чувствува се.
„Уж му заповядах да гледа на друга страна — продължавала да мисли тя, — а той не, очите му в мене. Но няма значение, той е добро момче и навярно нищо лошо не му минава през ум. Ако му повторя още веднъж, най-много ще го наведа на глупави мисли. Може и да е гладен. Колко неприятно, че преди това не попитах рибарите. По-рано от тях можеха да се купят змиорки. Е, те няма да седнат мен да чакат със своите змиорки! И все пак понеже идва от морето, той ще обича само риба и миди. — Тя плъзнала поглед по него. — Слава богу, не изглежда недохранен — установила тя. — Та той е почти дете още. Най-подходящо би било за него чаша мляко.“
При тая мисъл тя се усмихнала на себе си и младежът също се усмихнал.
„Лесно му е на него да се смее — помислила си тя. — А аз откъде ще намеря мляко! Сигурно няма и представа, че ние вече от много години гладуваме. Мисли си, че е достатъчно да извикаш: «Мамо!» и яденето вече те чака на масата. Но в края на краищата той не е виновен и аз трябва да видя как ще го нахраня.“
След като се облякла, двамата тръгнали нагоре по горския склон. Било много тъмно по тясната пътека. Хана пуснала младежа да върви напред. Голият му гръб лъщял, сякаш осветяван от месечина. Изведнъж той се спънал. Хавлиената кърпа се развила и се заплела между краката му. Той се навел да я вдигне и смутено я подал на Хана.
— Няма нищо — казала тя. — Аз ще ви я вържа пак.
„Той има още много да се учи — мислела си тя. — Не бива да го оставям сам, хората ще му се подиграват.“ Горе тя отключила къщичката и запалила свещ.
— Трябва да я използваме пестеливо — обяснила тя. — Свещта е много скъпа. Донесох я със себе си за всеки случай. А сега седнете ей там до масата. Ако ви стане хладно, можете да метнете на раменете си моя шлифер. Аз ще сваря чай. Рибарите ми дадоха малко газ. Получих го срещу замяна с цигари, не искаха дори да ги приемат. А чаят е истински. Мама настоя да го взема, макар че и тя самата го пие с удоволствие.
Докато тя разпалвала старата газена горелка и поставяла водата, решила, че ще направи чая съвсем слаб. Не защото й се свидело, а кой знае може би той изобщо не понася чай. Сигурно ще го обича сладък. „Трябваше все пак да взема малко захар. Но си помислих: защо да я мъкна. А на мама казах: «На мене не ми е добре от нея, запази я ти за теб.» Кой би могъл отнапред да предвиди? Изобщо…“
Сърдита, Хана изтърсила мокрия си комбинезон и бански костюм и ги метнала върху облегалото на един стол да съхнат. Момъкът през всичкото време седял прилежно на стола, но следвал с очи Хана навред.
Хана тракала сърдито чашите, които нареждала на масата. „Не съм дошла тук заради него. Какво си мисли той? Исках да остана за малко сама със себе си, а ето че още първата вечер си доведох от морето този младеж. И защо ли ми трябваше да се къпя. Струва ми се, че не ще се отърва лесно от него.“
Тя влязла в съседната стая, но оставила вратата отворена, за да се вижда. Когато се навела над куфара си и почнала да рови вътре, за да си извади някои неща, внезапно станало по-тъмно. Младежът, последвал я безшумно, стоял на вратата.
— Защо не си седите на стола? — смъмрила го Хана. — Аз няма да избягам. Ще донеса само сандвичите. Мама ми ги приготви за из пътя. Сигурно е сложила порцията салам за цяла седмица. Аз мога да се преструвам, както си искам, тя всеки път ме надхитря. Но на мене не ми се ядеше по пътя. Беше много горещо. И досега. Яжте вие.
След като запарила чая и наляла чашите, тя седнала срещу него. Взела своята чаша и почнала да духа отгоре й, за да охлади чая. Момчето не я изпускало из очи и във всичко й подражавало, защото сигурно си мислело, че така е правилно.
„Той има хубави ръце — забелязала Хана. — Смешно, с тях ме е държал за крака. Като че ли това е в реда на нещата. Може пък при тях така да е редно, всеки случай нищо лошо не си е помислил.
Сега бих взела един аспирин. Но той ще се разтревожи или също ще поиска таблетка. Сигурно никога в живота си не е имал главоболие.
Бих могла да изпуша и една цигара сега. Но какво ще си помисли той за мене? Освен това имам още двадесет и един къса. Не, чакай — пет дадох на рибаря, три изпуших аз по пътя, но все едно, утре ще направя срещу тях някаква замяна за него. Това е по-важно.“
— Тъй или инак трябва да изчакаме бурята — сепнала се тя. — Разкажете ми през това време нещо за себе си. Откъде сте? Искам да кажа, как се живее при вас?
Младежът я гледал съсредоточено, за да разбере въпросите й.
— Или ако щете, как се казвате? — запитала Хана. — Трябва да имате някакво име.
Младежът поклатил глава.
— Без име не може. Може би просто не искате да ми го кажете? А как да ви наричам тогава? Или трябва да гадая как ви е името.
Да, наистина, как би могла да го нарича — размишлявала тя й го оглеждала изпитателно. Всички имена й се виждали не съвсем подходящи, най-сетне й хрумнало едно и преди още да го изрече, момчето закимало радостно.
„Странно — помислила си Хана. — Никога не съм познавала някой, който да се казва така. Само понякога съм си мислела: това име е хубаво. Би могло да се използва. Но както и да е, то му отива. Той не би могъл да се нарича другояче.“
И тя произнесла името безгласно, без да движи устни.
Момчето пламнало от радост.
„Може би… — сепнала се Хана. — Как не се сетих по-рано.“
Тя си помислила, че той е може би някой удавник, ала не се осмелявала да попита гласно. Но момчето, изглежда, разбрало, защото поклатило отрицателно глава.
— Глупаво бе от моя страна — извинила се Хана. — Не бива да ми се сърдите. Пък и нищо лошо няма в това, би могло да бъде и така. Аз имах един познат, беше корабен инженер. Когато нападнали Норвегия, корабът потънал. Всъщност аз нямам нищо общо с него, той беше приятел на моя колежка. Когато тя ми разказа историята, помислих си: „Как ли живеят там долу, на морското дъно?“
Хана искала да го разсее, но не можела да излезе от своето смущение.
— Че то и долу има страдания — продължила тя, — и те не са приятни. Но защо говорим за това. Аз се
