искал.
Само че аз не биваше да го питам. Когато го питах, той се надсмиваше и се гневеше. Затова се преструвах, като че ли никак не ме интересува.
Но струва ми се, че все пак се досещам. Само че е мъчно да се обясни. Не съм учила музика. Веднъж при него дойде един негов познат. Между впрочем той общува с малцина. Водиха дълги разговори. За мен беше много интересно. Той каза на познатия си: „Не ви разбирам, защо по-добре не си седите в скривалището и не си мълчите. Вие просто се страхувате да мълчите. Това е всичко. Ето защо заставате и почвате да бръщолевите безразсъдно каквото са ви втълпили. Като че ли през това време не е имало нито война, нито нищо! То е все едно да издигнете в покрайнината на разрушен град една моторна лодка и да приканвате: «Моля, качвайте се и се люлейте!»“ Познатият му бе писател и се засмя на тези думи. А той съвсем не говореше на смях. И продължи: „Хората отиват на концерт, за да забравят неволята си за един час. За това не можеш да им се сърдиш, но и бутилка вино би свършила същата работа, само че тя струва малко по- скъпо на черна борса от един концертен билет. Обаче що се отнася до музиката, това може да се нарече падение.“
Неговите изрази не бива да те шокират. Разбира се, той не иска да го каже точно така, както прозвучава. Но приблизително се разбира все пак, нали?
Докато аз шиех ризата, той упражняваше все един мотив. Понякога прекъсваше и пак започваше отначало. Аз се сепвах всеки път, защото прекъсването идваше така внезапно. Мислех, че свири този откъс много добре, че по-добре изобщо не може да се изсвири. Защо не се доизказва?
Наблюдавах го скришом. Той не биваше да забележи. Не можеше да понася това. Още задържаше последния тон и се вслушваше в него.
Както виждаш, реших се да дойда тук. Страшно трудно ще ми е да ти обясня защо. Не бих желала да помислиш, че искам да го представя лош. Ако би знаел как копнея в тази минута да отида при него. Да, заедно с теб. И ти можеш да дойдеш. Ти ще го обикнеш. Вие двамата веднага ще се разберете.
Ти малко му приличаш. Друг може да не забележи, но аз откривам приликата. Недей да отместваш очи. Разбира се, той е по-възрастен, има бръчки по лицето и често присвива устни. И косите му са други, да, има вече малко бели из тях. Не много. Но по-рано, преди да стане войник и когато всичко не е било разрушено, и още по-рано положително е изглеждал като теб. Положително.
А понякога все още изглежда така. В такъв момент… в такъв момент… Наистина ли не ти е студено? Само ако знаех, че ще те срещна тук. Щях да донеса други неща. А сега нямам нищичко за теб.
Да, когато седеше на пианото, той не мислеше никак за мен. Така вдаден беше в своята работа. Но аз знаех точно какво ще стане по-нататък. След някое време ще седне до мен. Но само в случай, че не му се удаде да изсвири докрай своята миниатюра. Ще запали цигара и ще се държи така, сякаш нищо не е станало. Но аз въпреки това всичко ще забележа. И тогава той ще заговори с мен или ще направи нещо друго.
Аз съвсем не съм му необходима. Оттам иде всичко. Ти не бива да се плашиш; и все пак човек не трябва да се залъгва. Разбира се, няма нищо в това, че ще му обърна маншетите на ризата. Понякога е уморен и тогава идва при мен. Но докато седеше на пианото, за него аз не съществувах на света. Напротив, само бих му пречила.
Ще ми повярваш ли, че поради това често ме е вбесявал. По сега пък беше и несправедливо от моя страна. Впрочем аз се бях разгневила и на теб, колкото и отскоро да се познаваме. Такава съм си, ти нямаш вина за това.
Ако ли пък изсвиреше миниатюрата докрай така, както той смяташе за правилно? Тогава какво?
Не мога да ти опиша какъв страх ме обземаше. Така се боях, че всичко ще изчезне, ако продължавам да мисля. Стаята, софата, ризата и аз заедно с тях.
Трябваше буквално да се вкопча здраво в ризата. Но зная, че той би продължил да свири, без да се интересува от нищо.
Ако аз исках да поговоря с него за нещо. Не за такива работи като зелката или грижите, които споделях с мама. За това не ставаше дума. Има по-важни неща.
Вместо това аз отпътувах. Ох, не беше лесно. Не знам още дали постъпих правилно. А какво ще правя после, също не знам. Но трябва някак да се справя сама. Бих могла да внимавам малко повече. Защото в края на краищата не е негова работа.
И може би, докато аз седя тук, той си досвирва своята миниатюра.
Хана дълго се ослушвала, забравила, че не е сама. Едно внезапно свистене на вятъра, който връхлетял срещу къщичката откъм сушата, я накарало да дойде на себе си. Младежът седял, както и преди, насреща й и изглежда, че му струвало усилия да държи очите си отворени.
„Бедничкият — помислила си Хана засрамена, — защо ли му разказах всичко? Та той и без това не го разбира и само за да ми направи удоволствие, се старае да слуша. Каква съм смешна!“
— Ти трябва сега да си лягаш — казала му тя. — Пък налага се и да пестим свещта. Гори вече доста дълго. Хайде! Имаме завивки само за едно легло, но ще се справим някак.
Тя преминала със свещта в съседната стаичка и младежът, капнал за сън, я последвал.
— Хайде, легни си — казала му тя. — Аз ще изплакна чашите, за да не става нужда да го правя рано сутринта.
Момъкът отвил хавлиената кърпа от бедрата си и се постарал да я надипли грижливо по-старите гънки. Хана много се учудила, като видяла това. „Той обича реда“ — помислила си тя.
— Остави. Хвърли я на стола. Аз после ще я сгъна — казала тя.
Младежът се мушнал в леглото, а тя се върнала със свещта в кухнята да разтреби.
Преди още да свърши, извила се най-сетне бурята. Хана потреперила и след първата гръмотевица погледнала през отворената врата на спалнята. Там нищо не се размърдало.
„Всъщност би трябвало да изчакам, докато отмине — размишлявала тя. — Той дори не подозира, че ме е страх от бурята.“ Но след малко все пак се разсъблякла.
Момъкът спял вече, когато тя пристъпила до леглото. Не зная дали Хана е очаквала нещо друго. „Нищо чудно, че е уморен — мислела си тя. — Това е първият му ден на сушата, а колко нещо трябваше да преживее наведнъж.“ Той лежал настрана и дишал спокойно. Гърдите и раменете му били открити, защото сигурно му е било топло.
Хана затуляла с длан свещта, за да не се събуди от светлината, и го наблюдавала с умиление. Жал й било, че не го е целунала за лека нощ.
„Може би е очаквал? Или може би трябваше дори да прочета с него някоя вечерна молитва?“
Усмихната замечтано, тя духнала свещта и тихо легнала в леглото до него. Имало достатъчно място. Той не се събудил. Навън шумолял дъждът и Хана заспала.
Не бива да се учудваме, че на другата сутрин момъка го нямало. Хана също не се учудила. Аз вече казах, че тези истории завършват най-често тъжно или незадоволително. Ако бях си я съчинил, не би било трудно да измисля някакъв край така, че у никого да не останат съмнения, какво е излязло от цялата работа. Не биха били необходими много думи за Хана и младежа. Може би все пак е успяла да вземе змиорки от рибарите срещу замяна, а това би било вече успех. Или Хана пише писмо до майка си. Да, достатъчно е само да се вмъкне това писмо, то би било най простото нещо. Що се отнася до този пианист, е вече много по-трудно да се измисли съдба за него. Например любопитно би било да се узнае дали най-сетне е успял да изсвири докрай своята миниатюра. Ала кой ще знае това? Може би някой го е чул в концертната зала. Но дори и тогава все още остава открит въпросът: знае ли той нещо за преживяването на Хана? И ако знае, оказало ли е то някакво въздействие върху неговото свирене? Но както вече казах, фабулата не е мое изобретение и аз искам да разкажа само онова, което зная.
На другата сутрин Хана излязла пред вратата на къщичката. От предния ден още било малко душно. От бурята нямало следа. Под лъчите на слънцето сушата се простирала свежа и чиста. Недалеч пред една миша дупка клечала лисица. Почти без да извръща глава, тя хитро и крадешком поглеждала към Хана. „Нека си стои там“ — мислела си лисицата и без да й обръща повече внимание, се заела със своята работа.
Хана поела дълбоко въздух. „Ах, аз плаках вчера“ — спомнила си тя.
През стволовете на буките по-склона бляскало сребристо морето.
„Следния път — понечила да произнесе Хана, но не довършила мисълта си, дотолкова й се сторило естествено. — Само да дойде — помислила си тя, — все някак ще успея да го задържа.“
