— С кое? — попита старецът.
— Ама вие не знаете ли какво ще направят с нас?
— Не и с мен. Няма да успеят да ме накълцат на парчета като шопар.
Лу за миг се озова до преградата.
— Как така?
Гласът на стареца съвсем се сниши.
— Защото на мястото на дясната ми бедрена кост сега има бомба. Ще се взривя. Онова, което остане от мен, няма да им влезе в работа.
Надеждата, която старецът бе събудил, се изпари, оставяйки след себе си горчилка.
— Глупости. Как би могъл да си поставиш бомба в крака?
— Изваждаш костта, издълбаваш канал по дължината й, поставяш бомбата в канала, изтегляш органичната субстанция от костта, за да не загние и поставяш костта отново на мястото й. От тази работа броят на червените ти кръвни телца естествено намалява. Ето какво се канех да те попитам. Искаш ли да ми правиш компания?
— Компания ли?
— Прилепи се до преградата. Това тук в крака ми ще стигне и за двама ни.
Лу отскочи чак до насрещната преграда.
— Твоя воля — рече старецът. — Май не ти казах за какво съм тук, а? Аз бях докторът. Бърни водеше при мен клиентелата.
Лу понечи да се облегне на преградата. Усети как напречните пръти докосват раменете му и се обърна, за да види, че момчето го гледа тъпо право в очите, застанало едва на половин метър зад гърба му. Органери! Той бе заобиколен от професионални убийци!
— Цялата тази работа ми е прекалено добре известна — продължи старецът. — Няма да им се дам. Точно така. Щом си сигурен, че не искаш бърза смърт, отивай да се криеш зад леглото си — то е достатъчно яко.
Леглото представляваше матрак върху рамка с ресори. Около рамката бе излят циментов блок, който беше неделима част от циментовия под. Закрил очи с длани, Лу се сви на топка.
Беше сигурен, че не му се умира точно сега.
Нищо не се случи.
След малко отвори очи, отмести ръце и се огледа.
Момчето се бе втренчило в него. За пръв път на лицето му бе замръзнала кисела усмивка. Надзирателят в коридора, който винаги седеше в едно кресло до входа, сега стоеше де преградата и не сваляше очи от него. Изглеждаше нещо неспокоен.
Лу усети как по шията, носа и ушите му плъзва червенина. Старецът се беше подиграл с него. Понечи да стане…
И в този миг над света сякаш се сгромоляса гигански чук.
Смазаното тяло на надзирателя, опряно о преградата на килията, препречваше коридора. Младежът със спластената коса се надигаше изпод леглото си, разтърсвайки глава. Накой простена и този стон се прерастна в писък. Из въздуха се носеше на вълма циментов прах.
Лу се изправи.
Всичко наоколо бе оплискано с кръв. Доколкото му бе по силите, той се помъчи да намери някаква друга следа от стареца, но не успя.
Друга следа освен дупката в стената.
Старецът сигурно бе стоял… точно… там.
Дупката можеше да се окаже достатъчно широка, за да се провре през нея, ако успееше да се добере до там. Тя обаче се намираше в килията на стареца. Силициевата пластмасова облицовка около преградните пръти се бе разкъсала, оставила оголен дебелия колкото молив метал.
Лу се опита да мине между тях. Прътите започнаха да вибрират безшумно. Когато забеляза вибрациите, Лу откри, че му се приспива. Той се напъха между прътите, обзет от борбата между завладяващата го паника и звуковите зашеметители, които сигурно се бяха включили автоматично.
Прътите не се огънаха, но тялото му успя, защото те бяха хлъзгави от… Провря се. Пъхна глава в дупката и погледна навън.
Областният съд в Топека бе малък небостъргач и килията на Лу бе сигурно някъде близо до върха. Той плъзна поглед надолу към един гладък бетонен блок, осеян с прозорци, нямаше как да стигне до тези прозорци, нямаше как да ги отвори, нямаше как да ги разбие.
Зашеметителят притъпяваше волята му. Сигурно щеше да е вече в безсъзнание, ако главата му беше останала в килията заедно с тялото му. Трябваше да си наложи да се обърне и да погледне нагоре.
Намираше се на върха на небостъргача. Ръбът на покрива бе само на малко повече от метър над главата му. Не би могъл да стигне толкова високо, не и без…
Пълзешком започна да се измъква през дупката.
Или печели, или губи — нямаше да им се даде да го напъхат в органната банка. Автомобилният трафик щеше да размаже всяка използваема част от тялото му. Когато опря плътно гърди о стената, той приседна на ръба на отвора, изопнал крака, които за да запази равновесие, все още не беше издърпал навън. Когато се почувства по-уверен, протегна ръце към ръба на покрива. Напразно.
Тогава издърпа единия си крак, под себе си и като продължаваше да държи другия изопнат в килията, се отхвърли нагоре.
Ръцете му се уловиха за ръба на покрива, а тялото му залитна назад. Той ахна от изненада, но беше твърде късно. Покривът на Областния съд се движеше! Движението го издърпа от отвора в стената, преди да успее да се пусне. Увисна така, полюшвайки се плавно напред-назад над празното пространство, докато движението го отдалечаваше от килията.
Покривът на Областния съд представляваше подвижен тротоар.
Не можеше да се изкатери без опорна точка за краката. А нямаше и сили. Подвижният тротоар го отнасяше към друга сграда с почти същата височина. Щеше да стигне до нея, само ако не се изпуснеше.
Прозорците на тази сграда бяха обаче различни. Не се отваряха (в тези времена на смог и климатични инсталации кой ли пък отваряше прозорците си!), но имаха корнизи. А може би и стъклата щяха да поддадат.
Но можеше и да не поддадат.
Изопнатите мускули на ръцете му причиняваха болка.
Колко лесно щеше да бъде да се спусне и… не! Той не е извършил никакво престъпление, заради което да си струва да умре. Отказваше се да умре.
С всяко десетилетие на двадесетия век движението продължаваше да набира скорост. Зле организирано, международно по мащаб, участниците в него имаха една единствена цел: да заменят смъртната присъда със затвор и реабилитиране във всяка държава, където успееха. Те доказваха, че от смъртната присъда, дадена за някакво престъпление, човек не си взема никаква поука, че тя не може да въздейства като „спирачка“ на останалите, които биха могли да извършат същото престъпление, че смъртта е необратима, докато един невинен човек може да бъде освободен от затвора, ако невинноста му се докаже. Отнемането на човешкия живот не служи на никаква полезна цел, твърдяха те, освен ако не става въпрос за отмъщение на обществото. А отмъщението, продължаваха те, е позор в едно цивилизовано общество.
И вероятно имаха право.
В 1940 г. Карл Ландщайнер и Александър Винер обнародваха своята студия върху Rh фактора в човешката кръв.
Към средата на века повечето осъдени убийци получаваха доживотна присъда или различни срокове затвор. Впоследствие мнозина бяха върнати в обществото, някои „реабилитирани“, други — не. В някои щати се даваше смъртно наказание за отвличане на деца, но едва ли можеше да се намери съдебен състав, който да го наложи. Подобно бе и положението на осъдените за убийство. Човек, търсен от полицията за
