убийство в Калифорния, се бореше да бъде екстрадиран в Канада — възможността да бъде съден в Калифорния бе по-неблагоприятна. Много страни бяха вече отменили смъртното наказание. Във Франция, например, не бе издадена нито една смъртна присъда.
Реабилитирането на престъпници бе главната цел на науката психология.
Но…
Кръвните банки бяха вече разпространени по цял свят.
Мъжете и жените, които страдаха от бъбречни заболявания, вече можеха да бъдат спасявани с трансплантация на бъбрек от еднояйчен близнак. Не всички пациенти обаче имаха еднояйчни близнаци. Един лекар в Париж започна да използва за трансплантация бъбреци от близки роднини, като изчисляваше несъвместимостта по система от сто точки, за да направи прогнозата на изхода от трансплантация.
Често се извършваше трансплантация на очи. Едва след смъртта си човек можеше да спаси нечие зрение.
Човешката кост винаги е могла да бъде трансплантирана, при условие, че от нея първо се изтеглят органичните субстанции.
Ето как стояха нещата към края на века.
Към 1990 г. стана възможно съхраняването на всеки жив човешки орган за всякакъв разумен срок. Трансплантациите станаха нещо обикновено. За техния напредък работеше и „безкрайно тънкия скалпел“ — лазера. Обречените на смърт редовно завещаваха тленните си останки на органните банки. Но тези дарове от мъртавците не винаги влизаха в работа.
В 1993 г. в щата Вермонт бяха прокарани първите закони за органните банки. Във Вермонт никога не бяха отменяли смъртното наказание. Осъденият да умре вече щеше да знае, че неговата смърт ще спаси нечий живот. Вече не беше вярно, че екзекуцията не служи на никаква полезна цел. Не и във Вермонт.
Нито пък в Калифорния по-късно. Или във Вашингтон, Джорджия, Пакистан, Англия, Швейцария, Франция, Родезия…
Скоростта на подвижния тротоар бе около петнадесет километра в час. Отдолу под него, незабелязван от пешеходците, които бяха напуснали работа късно през нощта, нито от нощните птици, които тепърва започваха обиколките си, Луис Ноулс бе увиснал, вкопчил пръсти в движещата се ивица, като внимаваше само первазът да се падне точно под провисналите му нозе. Первазът бе широк около половин метър и се намираше на малко повече от метър под изопнатите пръсти на краката.
Той се пусна.
Щом нозете му докоснаха перваза той се улови за ръба на касата на прозореца. Инерцията го увлече, но той успя да запази равновесие. Измина цяла вечност, докато задиша отново.
Нямаше как да узнае каква е сградата, но тя не беше безлюдна. В 21.00 ч. Всички прозорци светеха. Докато надничаше вътре, Лу се помъчи да остане в сянката.
Това бе прозорец на канцелария. Празна при това.
Трябваше му нещо, което да намотае около юмрука си, за да счупи стъклото. Но облеклото му се състоеше само от чифт дебели чорапи и затворническото сако. Наистина, видът му едва ли би могъл да бъде по-подозрителен. Свали сакото, нави го около ръката си и замахна към стъклото.
За малко не си счупи ръката.
Ами да… бяха му оставили ръчния часовник и пръстена с диаманта. Като натискаше с всичка сила, той очерта с пръстена кръг върху стъклото и с другата ръка отново удари по него. Дано да е стъкло, пластмаса ли е — беше загубен.
От стъклото се отчупи почти идеален кръг.
Наложи се да повтори тази операция още шест пъти докато изреже достатъчно голям отвор.
Стиснал здраво сакото, той се усмихваше докато се промъкваше вътре. Сега му трябваше само асансьор. Ченгетата щяха веднага да го пипнат, ако го срещнеха на улицата по затворническо сако, но скриеше ли се някъде тук, щеше да е спасен. Кой би заподозрял един нудист с разрешително?
Само че той нямаше разрешително. Нито пък нудистка чанта за през рамо, в която да напъха сакото.
Нито пък самобръсначка.
А това вече беше много лошо. Толкова обрасъл нудист никога не е имало. Не само с набола брада, а направо с гъста четина и то навсякъде. Къде би могъл да намери самобръсначка?
Претърси в чекмеджетата на писалището. Мнозина бизнесмени си имаха резервни самобръсначки. За миг остана неподвижен. Не защото бе намерил самобръсначка, а защото бе вече разбрал къде се намира. Книжата върху писалището обясняваха всичко пределно ясно.
Болница.
Той продължаваше да стиска сакото си в ръка. Пъхна го в кошчето до писалището, покри го грижливо с листове хартия и буквално се строполи в креслото.
Болница. Не друго, а болница. И то не коя да е болница, а тази, която бе построена точно до Областния съд в Топека и то за да служи на полезна цел.
Но не той си я беше избрал. Тя си го беше избрала. Нима някога бе вземал самостоятелно решение? Приятели бяха заемали пари от него завинаги, мъже бяха отмъквали приятелките му, беше се разминавал с повишението заради навика си да бъде пренебрегван. Шърли го бе изнудила да се ожени за нея, а четири години по-късно го бе напуснала заради един приятел, който не се оставяше да го изнудват.
Дори и сега, може би на косъм от смъртта, пак беше същото. Един застарял органер му бе помогнал да избяга. Инженерът бе конструирал преградните пръти в килията на достатъчно разстояние един от друг, за да може да се провре между тях един дребен човек. Друг бе построил подвижен тротоар между два удобни покрива. И ето го сега тук.
Най-лошото бе, че тук нямаше възможност да се престори на нудист. Трябваше да носи поне бяла престилка и маска. Дори и нудистите понякога са принудени да обличат по някоя и друга дреха.
А може би в шкафа?
В шкафа нямаше нищо друго освен хубава зелена шапка и напълно прозрачен дъждобран — пончо.
Сега вече би могъл да хукне да бяга. Успееше ли да намери самобръсначка, щеше да е спасен с излизането на улицата. Захапа пръст като се чудеше къде ли може да е асансьорът. Трябваше да разчита единствено на късмет. Отново започна да тършува из чекмеджетата.
И тъкмо бе поставил ръка върху един черен кожен калъф на самобръсначка, когато вратата се отвори. Набит мъж с болнична престилка нахлу неочаквано. Ординаторът (защото болницата нямаше хора — хирурзи) бе вече прекосил половината разстояние до писалището, когато забеляза приведения над издърпаното чекмедже Лу. Той се закова на място. Зяпна от изненада.
Лу затвори зейналата му уста с юмрука, който продължаваше да стиска кожения калъф. При срещата на двете челюсти зъбите изтракаха зловещо. Коленете на мъжа се огънаха, когато Лу се втурна покрай него и излезе в коридора.
Асансьорът бе точно в дъното и вратите му бяха отворени. Наоколо не се виждаше жива душа. Лу влезе и натисна бутона с надпис „О“. Докато асансьорът слизаше, той се залови да се бръсне. Самобръсначката действаше бързо и гладко, макар и да бе малко по-шумна. Бръснеше вече гърдите си, когато вратите се отвориха.
Една мършава лаборантка застана точно отпреде му. В очите й се четеше онова пълно безразличие, с което хората очакват идването на асансьора. Без изобщо да го забележи, тя профуча край него като промърмори някакво извинение.
Лу побърза да напусне асансьора. Едва когато вратите се затвориха, той осъзна, че погрешка е натиснал друг бутон.
Проклета лаборантка!
Той се обърна и повика асансьора за слизане. Едва тогава до съзнанието му стигна онова, което очите бяха мярнали набързо и главата му рязко се завъртя, за да погледне още веднъж.
Цялото обширно помещение бе изпълнено със стъклени вани, високи чак до тавана, подредени като в лабиринт, подобно на стелажи в библиотека. Съдържанието на стъклените вани бе истинска изложба на човешка плът. Ами да, всички тези неща са били някога МЪЖЕ и ЖЕНИ! Не, не искаше да ги гледа. Не желаеше да види нищо друго освен вратите на асансьора. Къде ли се бавеше толкова този асансьор?