Лари Нивън
Смърт в екстаз
Най-напред пристигна стандартното искане за разрешително за влизане в частен дом. Дежурният полицейски служител записа подробно данните и предаде документа на един чиновник, който се погрижи преписката да стигне до съответния граждански съдия. Съдията доста се поколеба, тъй като неприкосновеността на частния дом бе нещо твърде ценно в свят с осемнайсет милиарда население, но в крайна сметка не можа да намери причина за отказ. На 2 ноември 2123 г. той издаде разрешителното.
Наемателят бе закъснял две седмици с плащането на наема. Ако управителят на „Апартаменти Моника“ поискаше изгонване, сигурно щяха да му откажат. Но Оуен Дженисън не отговаряше, когато му звъняха на вратата или по телефона. Никой не си спомняше да го е виждал от няколко седмици. Очевидно управителят искаше само да разбере дали с Дженисън не се е случило нещо.
Затова му бе разрешено да използва шперца си в присъствието на полицай.
Така бе намерен наемателят на апартамент 1809.
Обадиха ми се, след като бяха надникнали в портфейла му.
Седях зад бюрото си в Щаба на РАМО и драсках разсеяно безсмислици в очакване да дойде време за обяд.
На този етап по случая Лорън можеше единствено да се правят догадки и да се чака. В него бе замесена банда органоборсаджии, очевидно ръководена от един човек, но все пак достатъчно многочислена, за да покрие половината Западно крайбрежие. Разполагахме с доста данни за групата — методи на работа, центрове на дейност, няколко бивши клиенти, дори десетина евентуални имена — но нищо, което да ни послужи за основание да действаме. Така че не ни оставаше нищо друго, освен да наблъскаме информацията, с която разполагахме, в компютъра, да наблюдаваме неколцина заподозрени сподвижници на шефа на бандата Лорън и да чакаме техния провал.
Месеците на очакване бяха притъпили интереса ми.
Телефонът иззвъня.
Оставих писалката.
— Джил Хамилтън.
Дребно мургаво лице ме гледаше с меки черни очи.
— Аз съм инспектор Хулио Ордас от полицейския участък в Лос Анджелес. Имате ли роднинска връзка с някой си Оуен Дженисън?
— Оуен? Не, нямам. Случило ли му се е нещо?
— Значи все пак го познавате.
— Разбира се, че го познавам. Той тук ли е? На Земята, искам да кажа.
— Така изглежда. — Ордас нямаше акцент, но липсата на разговорни изрази в речта му подсказваше, че е чужденец. — Ще се наложи да го идентифицирате, г-н Хамилтън. В личната карта на г-н Дженисън вие сте посочен като негов най-близък роднина.
— Много странно… Почакайте малко. Оуен мъртъв ли е?
— Някой е мъртъв, г-н Хамилтън. И той носи личната карта на г-н Дженисън в портфейла си.
— Да, но Оуен Дженисън бе жител на Пояса. Това може да доведе до междупланетни усложнения. Което означава, че със случая трябва да се заеме РАМО. Къде е тялото?
— Намерихме го в жилище, наето под неговото име. Южен Лос Анджелес, „Апартаменти Моника“, номер 1809.
— Добре. Не пипайте нищо, което още не сте пипнали. Пристигам веднага.
„Апартаменти Моника“ се намираха в безличен осемдесететажен бетонен блок със страна на квадратната си основа над триста метра. Редици тесни балкончета придаваха на стените му изваян вид; дванайсет метров корниз бе добавен, за да предпази пешеходците от неволно изпуснат от наемателите предмет. Заради стотината подобни на тази сгради Южен Лос Анджелес, видян от въздуха, изглеждаше като съставен от кубчета.
Фоайето беше в безличен съвременен стил. Преобладаваха метал и пластмаса, леки, удобни столове без странични облегалки, големи пепелници, многобройни скрити осветителни тела, нисък таван, без нито едно неоползотворено местенце. Цялото помещение сякаш бе извадено от калъп. Не беше предвидено да изглежда малко, но се възприемаше именно като такова, с което ви предупреждаваше как изглеждат стаите. Ще си плащате наема на кубически сантиметър.
Намерих кабинета на управителя и самия управител, мъж с отпуснат вид и воднисти сини очи. Консервативният му хартиен костюм в тъмночервен цвят като че ли нарочно бе избран да го прави невидим, както и прическата на кафявата му коса, дълга и вчесана назад без път.
— Тук никога не се беше случвало подобно нещо — сподели той, докато ме водеше към асансьорите. — Щеше да е достатъчно лошо дори да не бе поясар, но сега… — Целият потръпна при мисълта. — Репортерите. Ще ни разкажат играта.
Асансьорът бе с размерите на ковчег, но с ръкохватките отвътре. Движеше се бързо и гладко. Излязох в дълъг и тесен коридор.
Какво ли е правел Оуен на такова място? Тук живееха машини, а не хора.
Можеше да не е Оуен. Ордас не бе пожелал да се ангажира с каквото и да е твърдение. Освен това нямаше закон срещу пребъркването на джобовете. Не може да се въведе такъв закон на пренаселена планета. На Земята всеки беше джебчия.
Естествено. Някой бе умрял, а портфейлът на Оуен е бил у него.
Стигнах до номер 1809.
В креслото, усмихнат, седеше Оуен. Огледах го добре, за да съм сигурен, че е той, сетне отместих очи встрани и повече не се върнах върху него. Но останалото бе още по-малко за вярване.
Никой поясар не би могъл да наеме този апартамент. Роден съм в Канзас, но дори аз почувствах ужасната анонимна студенина. Тя би накарала Оуен да откачи.
— Не вярвам — казах аз.
— Добре ли го познавахте, г-н Хамилтън?
— Горе-долу толкова, колкото могат да се познават двама души. Прекарахме заедно три години в събиране на руда в основния астероиден пояс. При онези условия не може да се пази тайна.
— Все пак не знаехте, че е на Земята.
— Точно това не мога да разбера. Защо, по дяволите, не ми е звъннал, ако е бил в беда?
— Вие сте РАМО — рече Ордас. — Оперативен работник в полицията на Обединените нации.
Той имаше право. Оуен бе точно толкова честен, колкото който и да е друг от моите познати, но в Пояса схващанията за честност са други. Поясарите мислят, че всички равнинари са крадци. Те не разбират, че за равнинаря пребъркването на джобове е игра, изискваща умение. От друга страна всеки поясар приема контрабандата като същия вид игра, без да вижда в нея нещо непочтено. Той съпоставя трийсетте процента мито с възможната конфискация на багажа му и ако има изгода, рискува.
Възможно е Оуен да е вършел нещо, което би изглеждало съвсем честно за него, но не и за мен.
— Може да е бил замесен в някоя нечиста работа — съгласих се аз. — Но не виждам защо ще се самоубива заради това. И то… тук. Той не би дошъл тук.
Апартамент 1809 се състоеше от всекидневна, баня и дрешник. Погледнах в банята, като знаех какво ще видя. Беше с размерите на удобна кабинка за душ. Табло за настройка от външната страна на вратата управляваше изтеглянето на различни съоръжения от запомняща пластмаса, за да се превърне в кабина за душ, тоалетна, съблекалня, сауна. Всичко, освен размерите й, бе луксозно, стига да натискаш съответните бутони.
Всекидневната бе в същия стил. Голямото легло се скриваше зад една стена. Кухненският бокс с умивалник, печка, грил и тостер се прибираше в друга. Канапето, столовете и масите изчезваха в пода. Един наемател и трима гости щяха да са достатъчни за многолюден коктейл, за уютна вечеря, за потайна игра на покер. Маса за карти, маса за вечеря, маса за кафе — всичко бе там, заедно с подходящите столове, но комплектите можеха да се подават от пода само един по един. Нямаше хладилник, нито фризер, нито барче. Ако наемателят пожелаеше ястие или нещо за пиене, обаждаше се по телефона в супермаркета на третия
