Лари Нивън
РАМО
Вече от няколко месеца сградата на РАМО беше необичайно спокойна.
Наистина имахме нужда от почивка — поне отначало. Но през последните няколко сутрини тишината бе започнала да става напрегната. Махвахме си един на друг, всеки на път към кабинета си, но мислите ни бяха другаде. Някои от нас изглежда не можеха да си намерят място. Други бяха демонстративно заети.
Никой не желаеше да се включи в лова на майки.
През изминалата година бяхме успели сериозно да пресечем работата на органоборсаджиите в района на Западното крайбрежие. Отвсякъде ни потупваха по рамото, но резултатите можеха да се предвидят — щяха да ни насочат към други дейности. Рано или късно новинарите ще започнат да вдигат вой за по-строго съблюдаване на Законите за раждаемостта и всички незаети с нещо друго ще се спуснем да преследваме родители, нарушили закона…
Крайно време беше да се заема с нещо друго.
Тази сутрин вървях към кабинета си през обичайната напрегната тишина. Налях си кафе от кранчето на стената, занесох го до бюрото и набрах кода за съобщения на компютъра. През процепа се плъзна тънка папка. Обнадеждващ знак. Вдигнах я и с кафето в другата ръка я разтворих по средата.
Видях няколко цветни холографии. Гледах надолу през двоен прозорец към две маси в моргата.
Стомахът към мозъка: КЪР! Какво дяволски неподходящо време да се гледат хора с изпепелени лица! Обърни очи в друга посока и не се опитвай да преглътнеш това кафе. Защо не си смениш работата?
Имаха ужасяващ вид. Мъж и жена. Нещо бе обгорило лицата им до самия череп, че и по-нататък — костта и зъбите бяха овъглени, а мозъчната тъкан — опечена.
Преглътнах и продължих да гледам. И преди бях виждал трупове. Тези просто ме свариха в лош момент. Не е лазерно оръжие, помислих си… въпреки че не беше сигурно. Лазерите можеха да вършат хиляди работи и ги вършеха по хиляди начини. Във всеки случай не бе ръчен лазер. Тънкият като молив лъч на ръчния лазер щеше да нахапе плътта и да остави в нея бразди, А този вероятно е бил широк и постоянен.
Отворих на първия лист и го прочетох набързо.
Детайлите: Намерили ги на плъзгащата се пътека на Уилшайр в Западен Лос Анджелес около 4:30 сутринта. Хората не използват плъзгащите се пътеки толкова късно. Страх ги е от органоборсаджии. Телата са могли да пропътуват така два-три километра, преди някой да ги забележи.
Предварителна аутопсия: Мъртви са от три или четири дни. Няма следи от упойващи средства или отрови, нито белези от убождане. Изглежда изгарянето е било единствената причина за смъртта.
Значи трябва да е станало бързо — еднократен удар на мълния. Иначе биха се опитали да избягат и щеше да има изгаряния и на други места. Такива нямаше. Само лицата и следите от обгаряне около яките.
Имаше бележка от Бейтс, следователя по смъртни случаи. Ако се съдело по вида им, възможно било да са убити с някакво ново оръжие. Затова препращал досието при нас. Не бихме ли могли да намерим в архивите на РАМО нещо, което би излъчило импулс топлина или светлина с ширина трийсетина сантиметра?
Седнах и се загледах в холографиите.
Леко оръжие с лъч, широк трийсет сантиметра? Лазери с такива параметри се произвеждат, но като бойни оръжия, използвани от орбита. Те направо биха изпарили главите, не биха ги овъглили.
Имаше и други възможности. Смърт от изтезания, при които главите са били държани неподвижно, навярно пристегнати, под огъня на рекламна ракета. Или някакъв странен нещастен случай в производствени условия — мощен взрив, който е сварил и двамата да наблюдават нещо, надвесени над него. Или даже лазерен лъч, отразен от изпъкнало огледало.
Нещастният случай можеше да се изключи. Начинът, по който бяха изоставени телата, намирисваше силно на вина, на нещо, което е трябвало да се прикрие. Може би Бейтс беше прав. Ново, незаконно оръжие.
А аз можех да съм страшно зает с търсенето му, тъкмо когато започнеше ловът на майки. РАМО има три основни функции: преследване на органоборсаджии; контролиране на технологиите по света — нови разработки, които биха могли да се използват за създаване на нови оръжия или да повлияят на световната икономика или на равновесието на силите между нациите; контрол върху спазването на Законите за раждаемостта.
Хайде, нека да бъдем честни. От трите може би най-важната е да следим как се спазват Законите за раждаемостта.
Органоборсаджиите не усложняват проблема с пренаселеността.
Контролирането на технологиите наистина е необходимо, но изглежда е влязло в сила твърде късно. Наоколо има достатъчно термоядрени електроцентрали, термоядрени ракети, термоядрени крематориуми и термоядрени станции за дестилиране на морска вода, за да може някой луд или група луди да вдигне във въздуха Земята или коя да е избрана част от нея.
Ако в някой район обаче много хора започнат да раждат незаконни деца, от останалата част от света ще се надигне страшен вой. В някои страни хората може да побеснеят дотолкова, че да зарежат контрола върху раждаемостта. И тогава? Сега на Земята сме осемнайсет милиарда. Не бихме могли да се справим с повече.
Затова ловът на майки е необходим. Но мен ме отвращава. Противно ми е да преследвам бедни болни жени, които са имали толкова отчаяно желание да родят деца, че са преминали през ада да избягват шест месеца противозачатъчните си инжекции. Ще се измъкна от тази работа, ако мога.
Направих няколко естествени неща. Пратих бележка до Бейтс в следствения отдел. Изпратете ми всички по-нататъшни подробности от аутопсиите и ми съобщете дали труповете са идентифицирани. Снимка на ретината и спектър на мозъчните вълни очевидно не можеха да се използват, но не беше изключено да установят нещо по генните кодове и отпечатъците на пръстите.
Известно време прекарах в догадки къде и най-вече защо са били държани двете тела три или четири дни, преди да бъдат оставени по начин, който е можел да се използва от самото начало. Но това си беше проблем на детективите от полицейския участък в Лос Анджелес. Нас ни интересуваше оръжието. Така че започнах да пиша заявка за търсене от компютъра — да ми намери джаджа, която работи с лъч, отговарящ на дадено описание. По начина на проникване в кожата, костта и мозъчната тъкан навярно можеше да се определи честотният спектър на светлината като функция на продължителността на излъчването, но реших да си спестя този труд. Платих за мързела си по-късно, когато компютърът ми избълва цял куп листа, в които се изброяваха всякакви машинарии, използващи светлинни лъчи, и трябваше да ровя из него.
Бях въвел командите и си почивах с още кафе и цигара, когато се обади Ордас.
Инспектор Хулио Ордас беше строен, мургав мъж с права черна коса и меки черни очи. За първи път го видях на телефонния екран, когато ми съобщи за убийството на мой добър приятел. Оттогава бяха минали две години, но все пак изтръпнах, като го видях.
— Здравей, Хулио. По работа или просто така?
— По работа, Джил. Съжалявам.
— Твоя или моя?
— И двете. Става дума за убийство, но също и за едно устройство… Можеш ли да го видиш зад мен? — Ордас излезе от полезрението ми и невидим се протегна да извърти телефонната камера.
Гледах в нечия всекидневна. Върху зеления килим на домашната трева имаше широко кръгло обезцветено петно. В средата му лежаха някакъв апарат и тялото на мъж.
Майтапеше ли се Хулио с мен? Трупът беше стар, почти мумифициран. Апаратът — едър и със загадъчна форма — излъчваше бледа, тайнствена синя светлина.
— Виждал ли си някога подобно нещо? — запита доста сериозно Ордас.
— Не. Явно е някакво устройство. — Извън всякакво съмнение опитно устройство, без хубава пластмасова кутия, без прибрания вид и чистата изработка на продуктите от конвейер. Твърде сложно за разглеждане през телефонна камера, реших аз. — Да, прилича на нещо, което би ни заинтересувало. Можеш ли да ни го изпратиш?
Ордас отново се появи на екрана. Леко се усмихваше.
