Имаше само един изход. Апаратът ни беше пригоден да се движи по планетата, затова вместо с подпори завършваше с широк конус. С половин тяга можеше да се постигне ефект на сцепление, което е по-сигурно и по-евтино от това да се управлява апаратът като балистична ракета. Когато апаратът е потъвал, под него сигурно е останал несъбрал се газ, така че двигателят е останал заобиколен от въздушен мехур.
Можехме да си проправим път чрез топене.
Уверявам ви, че извършихме всичко особено внимателно — така, както подхожда на двама души, уплашени до смърт. Температурата в двигателя се повишаваше убийствено бавно. По време на полет се проявява ефектът от охлаждащата среда, когато студеното водородно гориво минава през реактора. Но сега не можехме да го постигнем. И все пак около двигателя беше страшно студено. Тези два фактора можеха да компенсират липсата на охлаждане или пък…
Изведнъж стрелките върху скалите полудяха. Невероятната разлика в температурите явно беше повредила нещо. Джеръм включи амортисьорите, но промяна не последва. Може би амортисьорите се бяха стопили. Може би някъде връзките бяха разхлабени. Или пък съпротивленията се бяха превърнали в проводници при наличието на такъв студ. Може би реакторът… Но това вече няма значение.
Чудно ми е защо не мога да си припомня чувството на страх.
Слънчева светлина…
И чувство на някакъв унес, на нереалност. Отново съм в съзнание. Над същите тъмни планини изгряват все същите съзвездия.
Нещо тежко ме побутва. Усещам как ме натиска по гърба и краката. Какво ли е? Защо не ме е страх?
Увърта се и идва отпред, души ме. Прилича на огромна амеба, безформено и прозрачно, с по-тъмни на цвят телца вътре в него. Предполагам, че тежи не по-малко от мене.
Живот на Плутон?! Възможно ли е? Някакви свръхгазове? Хелий II, изменен от сложни молекули? В такъв случай за звяра е най-добре да се маха — щом изгрее слънцето, ще има нужда да стои на сянка. На Плутон температурата на слънце е не по-малко от минус двеста градуса2.
Недей, върни се! То си тръгва, тече надолу към тъмната яма. Дали мислите ми не го прогониха? Глупости. Може би просто не му харесах на вкус. Щом като и аз успях да го забележа, трябва да се движи ужасно бавно. Все още го виждам, макар и неясно, защото се изплъзва от зрителното ми поле, плъзга се нататък по склона към ракетата и към малката статуя на първия човек, умрял на Плутон.
След провала, който претърпяхме с „Нърва-К“, един от двама ни трябваше да слезе долу, за да провери каква е повредата. Това означаваше, че щяхме да размразим тунел с помощта на пламъка от реактивния двигател, а после човекът да се вмъкне под конуса. Не говорихме по въпроса какви усложнения може да се получат. Можеше да се смята, че вече сме мъртви. Човекът, който влезеше във въздушния мехур, щеше да бъде мъртъв с още по-голяма вероятност, но какво от това? Мъртвите са си мъртви.
Не изпитвах угризения. Ако бях загубил на ези-тура, аз щях да сляза.
Из целия въздушен мехур имало разпръснати парченца гориво. Бяхме в клопка и нямаше измъкване. По-скоро в клопка бях аз, а Джеръм вече беше мъртъв. Във въздушния мехур имало страхотна радиация.
Когато влизаше, Джеръм тихо ругаеше. Когато излезе, мълчеше. Сигурно беше изчерпал всички подходящи изрази за по-маловажни неща.
Спомням си, че се разплаках — и от мъка, и от страх. Спомням си, че въпреки това гледах гласът ми да звучи уверено. Джеръм не ме усети. Дали е заподозрял нещо, си е негова лична работа. Каза ми какво е положението, взе си сбогом с мене, после излезе на леда и си свали шлема. Главата му сякаш се превърна в пухкава бяла топка, след което топката шумно избухна и се пръсна като микроскопични снежинки върху земята.
Всичко това обаче ми изглежда станало невероятно отдавна. Джеръм си стои все там, държи шлема си в ръце, превърнал се в собствената си статуя. Първият човек, стъпил на Плутон. Кондензиралата повторно влага скрива израза на лицето му.
Слънцето изгрява. Надявам се, че амебата…
Ама че безумие. Слънцето замря за миг — бял връх на острие между двете планински вериги. После се издигна нагоре и небето спря да се върти. Нищо чудно, че досега не го бях забелязал, толкова бързо стана.
Ужасна мисъл. Това, което се случи с мене, можеше да се случи и с Джеръм. Чудно ми е дали…
Сами беше в кораба, но не можеше да слезе при мене. Аз пък не можех да стигна до него. Жилищният отсек се намираше в добро състояние, но рано или късно щях да замръзна до смърт или да ми се свърши въздухът.
Останах в ракетата около трийсет часа. Взех проби от леда и от почвата, направих им анализи и съобщих резултатите на Сами с помощта на лазерен лъч. Предадох му също и последните си мъдри разсъждения, както и каква жал изпитвам към себе си. Когато излизах навън, минавах покрай статуята на Джеръм. За труп, който не е бил разкрасяван с хирургическата намеса при балсамирането, той изглежда доста добре. Покритата му със скреж кожа е придобила вида на мрамор, а в очите му, вдигнати към звездите, има тъжен копнеж. Всеки път, когато минавах край него, си мислех как ли ще изглеждам, когато дойде моят ред.
— Трябва да откриеш кислороден слой! — непрекъснато повтаряше Сами.
— Защо?
— За да останеш жив! Рано или късно ще изпратят спасителен кораб. Не бива да се предаваш отсега!
Вече се бях предал. Имаше кислород, но не можеше да се намери такъв слой, на какъвто се надяваше Сами. Имаше кислород, смесен с други вещества, подобно на златни жили в скала. Срещаше се прекалено рядко и беше в твърде малки количества.
— Тогава използувай размразен лед! Макар да ти звучи като поезия. Можеш да извлечеш кислорода с електролиза!
Но един спасителен кораб щеше да дойде след много години. Щяха да започнат построяването му от нулата, да конструират и нов апарат за кацане. За електролизата е необходима енергия, за топлината — също. А ми бяха останали само батериите.
Рано или късно щях да се окажа без източник на енергия. Сами не го проумяваше. Беше се отчаял повече от мене. Спрях да предавам не защото нямах последни послания, а защото Сами се побъркваше от тях.
Твърде много пъти бях минавал покрай статуята на Джеръм, затова накрая ми хрумна нещо.
Ето какво се случва, когато човек не желае да умре… В Невада, на пет милиарда километра оттук, половин милион трупове лежат в хладилни камери, пълни с течен азот. Половин милион мъртъвци очакват да възкръснат в деня, когато медицината открие как да ги размрази, без да се повредят, как да излекува всекиго от тях от болестта, която е щяла да сложи край на живота му, и как да премахне допълнителните увреждания, причинени от ледените кристалчета, разрушили клетъчните обвивки в мозъците и телата.
Половин милион наивници, така ли? Но нали те не са имали друг избор? Защото са умирали.
Аз също умирах.
В условия на вакуум човек може да остане в съзнание десет секунди. Ако го направех бързо, щях да успея за това време за съблека скафандъра. Без изолацията, която да ме предпазва, черната нощ на Плутон щеше да изсмуче топлината от тялото ми за броени секунди. При ниската температура навън аз щях да остана в замразено състояние, докато дойде денят, в който мъртвите възкръснат — по един или по друг начин. Слънчева светлина…
…И звезди. Няма и помен от голямото топчесто нещо, на което се видях толкова безвкусен вчера. Но може би не гледам в необходимата посока.
Надявам се, че нещото е стигнало до заслон.
Гледам на изток към калната равнина. С периферното си зрение виждам кораба и той ми се струва
