В Кингс Фрии Парк съществуваше порядъчна степен анархия. Хората бяха претърсвани на входовете. Вътре нямаше оръжия. Полицейските очи, летящи над главите без да могат да бъдат достигнати, бяха последната преграда към беззаконието.
Трябваше да бъде съблюдавано само едно правило. Всички опити за насилие носеха еднакво наказание за нападателя и за жертвата. Те се събуждаха разделени и бяха наблюдавани от полицейски очи. Обикновено това беше достатъчно.
Естествено хората хвърляха камъни по полицейските очи. Нали беше Фрии Парк?
— Хванаха едно! Хайде! — Рон ме задърпа за ръката. Падналото полицейско око не се виждаше, заобиколено от тези, които го бяха свалили. — Надявам се, че няма да го сритат и разбият на парчета. Казах им, че ми е нужно непокътнато, но това може и да не ги спре.
— Това е Фрии Парк и те го сгащиха.
— С моите снаряди!
— Кои са те?
— Не знам. Играеха бейзбол, когато ги намерих. Казах им, че ми трябва полицейско око. Отговориха, че ще ми хванат едно.
Припомних си Рон доста добре. Роналд Кол беше художник и изобретател. За някой друг това щяха да са два източника на доходи, но Рон беше различен. Той изобретяваше нови форми на изкуство. С поялник и жица, дифракционни решетки, различна пластмасова екипировка и невероятна колекция от случайно намерен боклук, който можеше да му послужи, Рон Кол правеше неща, невиждани на Земята.
Пазарът за нови форми на изкуство винаги е бил малък. Но отвреме-навреме той продаваше по нещо. Това беше достатъчно, за да може да съхранява сурови материали, особено след като неговите сурови материали идваха от мазета и тавани. Рядко се случваше голяма продажба, и тогава за кратко той забогатяваше.
Ето нещо типично за него: знаеше кой съм, но не си спомняше името ми. Рон Кол имаше много по-важни неща, за които да мисли, отколкото кое име на кого принадлежи. Името беше просто етикет и само влизаше в употреба при разговор.
— Ръсел! Как я караш? — сигнал, че Рон си беше направил замяна.
В моментна пауза при разговор се случваше да каже „Погледни това!“, и показваше… чудеса.
Веднъж това беше гладка пластмасова сфера с размера на топка за голф, която се балансираше на полирана сребърна вдлъбнатина. Когато топката се търкаляше по едно криво огледало, отраженията бяха
Веднъж това беше извиващ се морски змей, гравиран на бирена бутилка Микелоб5 — бутилка с чудесна форма от началото на 1960-те, която беше прекалено голяма за стандартните хладилници.
А веднъж това бяха две ленти от матов сребрист метал, неочаквано тежки.
— Какво е това? — Държах ги на дланта си. Бяха по-тежки от олово. Платина? Но никой не носи толкова много платина наоколо. Попитах на шега: — U–2356?
— Топли ли са? — попита той загрижено.
Преборих се с желанието си да ги захвърля колкото се може по-надалеч и да се хвърля зад канапето.
Но те
В полукръга от зяпачи падналото полицейско око лежеше в тревата. То беше невредимо, вероятно защото двама ликуващи, забележително едри мъже, стояха над него, отпъждайки всички назад.
— Добре — каза Рон. Той приклекна над златистата сфера, обърна я с дългите си артистични пръсти и се обърна се към мен: — Помогни ми да го отворя!
— За какво? Каква ти е целта?
— Ще ти кажа след минута. Помогни ми да… Няма значение.
Полусферичния капак беше свален. За първи път погледнах във вътрешността на полицейско око.
То беше впечатляващо просто. Различих устройството за зашеметяване по параболичния отражател, камерите и пръстеновидната навивка, която беше част от устройството за летене. Нямаше енергиен източник. Предположих, че самата обвивка беше енергийно-лъчева антена. Със свален капак нямаше начин някой да бъде ударен от ток.
Рон коленичи и се зае да разучава странните вътрешности на полицейското око. Извади от джоба си нещо, направено от стъкло и метал. Внезапно си спомни за моето съществуване и ми го подаде, като каза:
— Погледни това!
Взех го, като очаквах изненада, и я получих. Това беше стар ловджийски часовник — голям навиващ се часовник на верижка, в защитна кутия. Били са масово използвани преди двеста години. Погледнах циферблата и казах:
— Петнадесет минути е назад. Нали не си ремонтирал целия механизъм?
— О, не. — Той ми отвори задния капак.
Механизмът изглеждаше съвременен.
— Батерия и камертон? — предположих аз.
— Това си помисли и охраната. Разбира се, използвах ги при изработката. Но стрелките не се мърдат. Нагласих ги точно преди да ме претърсят.
— Ааа. Какво може да прави?
— Ако съм го направил правилно, мисля, че ще свали всяко полицейско око в Кингс Фрии Парк.
Около минута се смях така, че не можех да говоря. Рон ме наблюдаваше, навел главата си на една страна. Несъмнено се чудеше дали си мислех, че се шегува.
Успях да кажа:
— Това би трябвало да предизвика какви ли не вълнения.
Рон енергично поклати глава.
— Разбира се, всичко зависи дали използват същия тип вериги, които си мисля, че използват. Виж сам — полицейските очи не се очаква да бъдат прости. Очаква се да бъдат евтини. Ако някое бъде свалено, данъците няма да се вдигнат много. Другият вариант е да ги направят скъпи и лесно разбираеми и това ще разочарова много хора. Хората във Фрии Парк не трябва да бъдат разочаровани.
— Тогава.
— Е, има евтин начин да се направи схемата на захранващата система. Ако са я направили по този начин, мога да ударя всичко това. Ще видим. — Рон издърпа тънка медна жица от маншета на ризата си.
— Колко време ще отнеме?
— О, половин час… а може и повече.
Това ме накара да взема решение.
— Аз трябва да вървя. Имам среща с Джил Хейъс при изхода на Уилшър. Виждал си я — високо русо момиче, с мойта височина…
Но той не ме слушаше.
— Окей, ще се видим — измърмори.
Започна да слага медната жица в полицейското око с пинцети. Аз си тръгнах.
Тълпите са склонни да привличат тълпи. Две минути след като си тръгнах от Рон се присъединих към една полукръг от любопитни, за да видя какво гледат.
Оплешивяващ индивид с големи челюсти сглобяваше нещо — допотопна машина със витла и малък бензинов двигател. Т-образната дървена ръкохватка беше нова и небоядисана. Металните части бяха матови, с вид на скорошно махната ръжда.
Тълпата размишляваше полушепнешком. Какво беше това? Не беше част от кола; не беше извънборден
