Воалът на анархията

— Студено ли ти е?

— Не — потрепери тя. — Но ми се ще да съм облечена.

— Какво ще кажеш за парче от онзи воал от кадифе?

— Добре!

Бяхме закъснели. Воалът беше изчезнал.

Беше топъл септемврийски ден, почти на залез. Обвит само в хартиени панталони, поне не ми беше студено.

— Вземи моите панталони — казах аз.

— Не, сладурче. Аз съм нудистката. — Но Джил се прегърна с двете си ръце.

— Ето — каза Рон и й подаде пуловера си. Тя му хвърли благодарен поглед, и тогава очевидно засрамена, обви пуловера около талията си и превърза ръкавите.

Рон не схвана нищо. Попитах го:

— Знаеш ли разликата между нудизма и голотата?

Той поклати глава.

— Нудизмът е артистичен. Голотата е беззащитна.

Нудизмът беше популярен във Фрии Парк. Тази нощ голотата не беше. Парчета от онзи воал бяха разхвърляни навсякъде из Кингс Фрии Парк. Видях поне четири през онази нощ: едно служеше за фуста; две бяха недодялани саронги11; едно служеше за превръзка.

В обикновен ден входовете на Кингс Фрии Парк затварят в шест. Онези, които искат да останат, стоят толкова дълго, колкото им се иска. Обикновено те не са много, защото във Фрии Парк няма лампи за чупене. Но все пак някаква светлина прониква от града отвъд. Полицейски очи летят наоколо, насочвани чрез инфрачервена светлина, но повечето от тях не се направляват от хора.

Тази вечер щеше да е различно.

Залезът беше минал, но все още беше светло. Една много стара дребна жена се приближи към нас накуцвайки, с убийствено изражение на набръчканото си лице. Отначало помислих, че е насочено към нас, но не беше така. Тя беше толкова бясна, че не можеше да вижда нормално.

Тя видя краката ми и погледна нагоре.

— А, това си ти. Тоя, дето помогна да се счупи косачката — каза тя (което беше несправедливо). — Фрии Парк, нали? Фрии Парк! Двама тъкмо ми отмъкнаха вечерята!

Разтворих ръце.

— Съжалявам, наистина съжалявам. Ако все още я имахте, можех да се опитам да ви убедя да си я разделим.

Нейното безумие малко намаля, което я докара до неловък плач.

— Тогава ще гладуваме заедно. Донесох я в найлоново пликче. Следващият път ще използвам нещо, което не е прозрачно, от… По дяволите! — Тя забеляза Джил и импровизирания й пуловер-пола, и добави: — Съжалявам, скъпа, дадох си кърпата на едно момиче, което се нуждаеше от нея дори повече.

— Благодаря, все пак.

— Моля ви, хора, може ли да остана с вас, докато полицейските очи заработят отново? Някак си не се чувствам в безопасност. Аз съм Гленда Хоторн.

Ние се представихме. Гленда Хоторн раздруса ръцете ни. Вече беше станало доста тъмно. Не можехме да различим града зад високия зелен плет, но положението се промени поразително, когато лампите на Уест Ууд и Санта Моника се запалиха.

Полицията се бавеше с намирането на полицейски очи.

Достигнахме до затревеното поле, което понякога се използваше за турнирите на Дружеството за творчески анахронизъм. Те се биеха като пехотинци с тежки и подплатени оръжия, проектирани да приличат на мечове, брадви, метателни звездички, и т.н. Оръжията им бяха снабдени с устройства, които да не позволят да попаднат в погрешни ръце. Полето беше голямо и равно, непокрито от дървета, и беше задигнато в краищата си.

Нещо помръдна на единия склон.

Аз спрях. То не се размърда пак, но се виждаше ясно на отразената от белите облаци светлина. Съзрях нещо бледорозово с формата на човек и неясен правоъгълник до него.

— Стойте тук — заговорих тихо.

Джил каза:

— Не ставай глупав. Няма къде да се прикрием. Хайде.

Празната табела беше изкривена и носеше отпечатъци от обувки. Мъжът, който я беше носил, погледна нагоре към нас с болка в очите. Засъхнала кръв се беше стекла от носа му. Той прошепна с усилие:

— Мисля, че са ми разместили рамото.

— Дай да видя — Джил се наведе над него.

Тя го изследва за малко, намести се добре, и дръпна силно и рязко ръката му. „Празна табела“ изрева от болка и отчаяние.

— Това ще свърши работа — Джил беше доволна. — Как го чувствате сега?

— Не боли толкова много — той почти се усмихна.

— Какво се случи?

— Започнаха да ме бутат и да ме ритат, за да ме накарат си отида. Аз го направих, бях си тръгнал. Направих го. Тогава някой отскубна табелата ми… — той спря за момент; тогава се отплесна. — Не засягах никого с табелата си. Специализирам психология. Пиша дисертация за това, какво прочитат хората на празна табела. Като празните листа на тестовете на Росчач.

— От какъв характер са реакциите, които получавате?

— Обикновено враждебни. Но нищо подобно на това. — „Празна табела“ звучеше озадачено. — Не бихте ли си помислили, че Фрии Парк е мястото, където ще намерите свободата на словото?

Джил избърса лицето му с кърпичка от чантичката на Гленда Хоторн и каза:

— Особено ако не казвате нищо. Хей, тигре, кажи ни повече за твоето анархичното правителство.

Рон прочисти гърлото си.

— Надявам се, че не го съдите по това. Кингс Фрии Парк не е бил в анархия повече от два часа. Трябва време, за да се развие.

Гленда Хоторн и „Празна табела“ сигурно се зачудиха за какво по дяволите говореше той. Пожелах му приятно прекарване докато им обясняваше и се зачудех дали щеше им каже кой беше свалил полицейските очи.

Полето щеше да е добро място за прекарване на нощта. Беше отворено, не беше покрито с растителност и нямаше сенки; нямаше начин някой да се промъкне при нас.

И се учех да мисля като обикновен параноик.

Лежахме на тревата; понякога задрямвахме, понякога разговаряхме. Две други групи, не по-големи от нашата, заеха турнирното поле; те спазваха дистанция от тяхна страна, ние — от наша. Отвреме-навреме чувахме гласове и знаехме, че не спят; поне не всички заедно.

„Празна табела“ дремеше без да си почива. Ребрата му му създаваха грижи, въпреки че Джил каза, че нямаше счупени. Той често изхленчваше, опитваше се да се размърда, и се събуждаше. Тогава застиваше неподвижно и заспиваше отново.

— Пари — каза Джил. — За да се печатат пари трябва правителство.

— Но можеш да си напечатиш Ай Оу Ю12. Стандартни деноминации13, отпечатани срещу заплащане и нотариално заверени. Обезпечени с твоето име.

Джил се засмя меко:

— Всичко си обмислил, а? Не можеш да отпътуваш надалеч по този начин.