Воалът на анархията

— Тогава кредитни карти.

Бях престанал да вярвам в анархията на Рон.

— Рон, помниш ли момичето със синия воал?

За кратко настъпи тишина:

— Даа?

— Нали беше красива? Удоволствие да я гледаш?

— Съгласен.

— Ако нямаше никакви закони, които да те спрат да я изнасилиш, тя щеше да е увита до ушите в дълга рокля и щеше да носи флакон със сълзотворен газ. Какво удоволствие щеше да е тогава? Аз обичам да гледам нудистите. Виж колко бързо изчезнаха те, откакто паднаха полицейските очи.

— Хм — каза Рон.

Нощта стана студена. Отдалечени гласове; случайни далечни викове идваха като тънка сива нишка в черната тъкан на безмълвието. Мисис Хоторн наруши тишината:

— Какво наистина казваше това момче с празната табела?

— Не казваше нищо — каза Джил.

— Задръж за минутка, драга. Мисля, че той казваше нещо, въпреки че не го знаеше. — Мисис Хоторн говореше бавно, като търсеше думите, които да формулират мислите й. — Някога имаше организация, която протестираше срещу наредбата за насилственото ограничаване на раждаемостта. Аз бях една от тях. С часове носехме табели. Разпечатвахме листовки. Спирахме минувачите, за да говорим с тях. Отдавахме времето си, навличахме си значително много проблеми и разходи, защото искахме да прокараме идеите си. Сега, ако човек се присъедини към нас с празна табела, значи иска да ни набие нещо в главите. Табелата му казва, че той няма мнение. Ако се присъедини към нас, той казва, че ние също нямаме мнение. Казва ни, че мнението ни не струва нищо.

Аз казах:

— Кажи му го, когато се събуди. Може да го сложи в бележките си.

— Но бележките му са неправилни. Той не трябва да набутва табелата си сред хора, с които е съгласен, нали?

— Може би не.

— Аз… предполагам, че не харесвам хора без мнение — каза мисис Хоторн. Тя беше седяла като истукана от часове. — Знаете ли дали има машина за безалкохолни наблизо?

Нямаше, разбира се. Никоя частна компания нямаше да рискува машините й да бъдат смачквани веднъж-дваж на ден. Но това напомни на всички ни, че бяхме жадни. Накрая всички станахме и тръгнахме под строй по посока на чешмата.

Всички, освен „Празна табела“.

Тази импровизация с празната табела ми се беше понравила. Колко странно, колко зловещо, че толкова основно право, каквото е свободата на словото, можеше да зависи от нещо толкова незначително, като летящо полицейско око.

Бях жаден.

Паркът беше осветен от градските лампи, пресечен от резки сенки. На такава светлина на човек му се струва, че може да види много повече, отколкото наистина би могъл. Можех да проникна във всяка сянка, но въпреки че имаше живот навсякъде около нас, не можех да видя никого, докато не се помръднеше. Ние четиримата, докато седяхме под един дъб, подпрели гърбове на огромния му ствол, сигурно бяхме незабележими от всякакво разстояние.

Разговаряхме малко. Паркът беше утихнал, с изключение на случайния смях откъм чешмата.

Не можех да подтисна жаждата си. Усещах, че другите около мен също бяха жадни. Чешмата беше точно там на откритото — масивен блок от бетон, и петима мъже, които я бяха наобиколили.

Те бяха сходно облечени, в хартиени гащета с големи джобове. Бяха еднакви като първокласни атлети. Може би принадлежаха към един и същ орден, или студентско сдружение, или Ар Оу Ти Си14 клас.

Бяха превзели чешмата.

Когато някой се приближеше да пие, един пепеляворус мъж пристъпваше напред с високомерно изпъната ръка и с длан, насочена напред. Имаше широка уста и дълбок, кънтящ глас. При други условия хиленето му можеше да бъде заразително. Той произнасяше монотонно: „Връщай се обратно. Никой не може да премине оттук, освен безсмъртния Ктулу“ — или нещо подобно, еднакво глупаво.

Проблемът беше, че не се шегуваха. Или се шегуваха, но не позволяваха на никой да пие.

Когато пристигнахме, едно момиче, загърнато в кърпа, се опита да им вкара малко ум в главата. Не сполучи. Може би това дори повдигна егото им — прелестно полуголо момиче ги молеше за вода. Накрая тя се отказа и се оттегли.

На светлината косата й изглеждаше червена. Надявах се, че беше момичето с воала.

Един набит мъж в жълт работен гащеризон направи грешката да си търси Правата. Не беше нощ за Права. Русото момче го беше подтикнало да наговори крещящи оскърбления, поток от невъобразими ругатни, които приключиха, когато се опита да го удари. Тогава му се нахвърлиха трима от тях. Мъжът се оттегли с лазене, стенейки за полиция и съдебен процес.

Защо никой не направи нищо?

Наблюдавах всичко това седнал. Можех да изброя моите собствени причини: първо — трудно беше да преглътна факта, че някое полицейско око нямаше да повали и двамата в следващата секунда; второ — не харесах особено пищящия дебел мъж, който приказваше мръсотии; трето — чаках някой друг да се намеси.

Мисис Хоторн каза:

— Роналд, колко е часът?

Рон може би беше единственият човек в Кингс Фрии Парк, който знаеше колко е часът. Обикновено хората оставяха ценностите си в гардеробчетата при входовете. Но преди години, когато Рон беше заринат с пари от продажбата на гравираните бутилки, си беше купил присаден часовник. Той знаеше колко е часа по червения знак и двете червени линии, които светеха под кожата на китката му.

Бяхме сложили жените между нас, но видях жеста му, когато погледна към китката си:

— Дванадесет и петнадесет.

— Не мислиш ли, че ще им омръзне и ще се разкарат? Вече от двадесет минути никой не се е опитал да пие — каза мисис Хоторн.

Джил се премести в тъмното.

— Не би трябвало да им е по-скучно отколкото на нас. Мисля, че ще им доскучае и въпреки това ще останат. Освен това… — замълча тя.

— Освен това ние сме жадни сега — казах аз.

— Точно така.

— Рон, забеляза ли някакви следи от онези хвъргачи на камъни, които беше насъбрал? Специално онзи, който свали полицейското око.

— Не.

Не бях учуден. В тази тъмнина?

— Помниш ли неговото… — дори не можах да довърша.

— … Да! — каза внезапно Рон.

— Шегуваш се.

— Не. Името му е Бъгайс15. Не можеш да забравиш такова име.

— Да разбирам ли, че има изпъкнали очи?

— Не съм забелязал.

Е, заслужаваше си да се опита. Изправих се, събрах ръцете си на фуния като мегафон и се провикнах:

— Бъгайс!