време ще трябва да мине, докато уточнят, че той няма нищо общо с фирмата на Ключански, кой по-добре от него знае с какво усърдие и дори наслада нашите правни органи тъпчат събратята по професия, стига да им падне такава възможност.
В рамото му остър като цев се опря тъмничният ключ:
— Движение!
И той пак закрачи по лабиринтите от коридори и чупки в бутирския затвор, ръцете му бяха с белезници, не се обръщай, не говори…
Дежурният отвори вратата и Турецки въздъхна с облекчение — зад писалищата седяха неговите колеги: зам. главният Амелин и следователят от градската прокуратура Чуркин. Целият му страх мигом се изпари — ето, дошли са да го освободят. Но Амелин дори не вдигна поглед, забил нос в папките, а Чуркин критично изгледа разбитата му физиономия и каза почти приятелски, както му се счу:
— Седни, Турецки, почерпи се една цигара. Сега ще ти свалят белезниците.
— Не, каква цигара… Да се махаме час по-скоро! Слава Богу, че са пратили тъкмо колегите. Свалете ми прангите…
Амелин откъсна личицето си от бумагите и изписука:
— Седнете отсреща, гражданино Турецки! Въпросите ще задавам аз, вие ще отговаряте.
— На какви въпроси да отговарям?! Нали разбирате, че погрешно съм задържан, когато по лична работа се бях отбил при Ключански!
— Моля да не крещите по време на разпита — отново изписука Амелин, а Чуркин се ухили.
— Разпит ли?! — още по-високо изкрещя Турецки. — Да не сте откачили и двамата? Какъв разпит! На никакви въпроси не отговарям! Ако е необходимо, ще дам подробно писмено обяснение как стана всичко. Но не тук, не в затвора Бутирки, а в моя служебен кабинет.
— Вече нямате служебен кабинет, Турецки. — Амелин високомерно хвърли пред Турецки няколко листа, изписани на машина.
Турецки понечи да му ги запрати в лицето — направи рязко движение, но беше забравил, че е с белезници. В същия миг замря: видя на един от тях името Бабаянц. «Съвместно с Г. О. Бабаянц организирахме престъпна група…» Турецки неволно се сниши на стола — престъпна група ли?! С Бабаянц?! Кой е организирал такава група с Бабаянц?! Отново погледна — няколко реда по-долу: «… Главният прокурор Зимарин започна да ни подозира и ние решихме да го очистим. Разработихме плана за неговото убийство…»
Не, как е възможно! Не е сън, не е някаква кошмарна кримка — всичко е наистина.
Наложи се да прочете всичко останало, като запомняше всяка подробност — по тъй наречения метод на «бавното четене».
«… Съвместно с Г. О. Бабаянц организирахме престъпна група, в която влязоха както мафиоти и тузари от организираната престъпност, така и служители от правните органи…
… Задачата ни с Бабаянц беше всеки месец да получаваме от мафиотите списъци на криминално задържаните. Използувайки служебното си положение, влизахме във връзка със следователите от прокуратурата и от милицията и спасявахме от ударите „хората на мафията“. За всяка такава операция получавахме между 10 и 20 хиляди рубли. Тези суми аз лично като старши в групата поделях между лицата, взели непосредствено участие в операцията…»
Буквата «у» изскачаше от реда нагоре и вляво, това му пречеше да чете, защото нещо му напомняше.
«… Най-много пари се падаха, естествено, на нас двамата с Бабаянц, който беше нещо като мой заместник. Така че според приблизителните ми сметки съм придобил по незаконен начин към двеста хиляди, а Бабаянц — около сто и петдесет хиляди рубли…»
Турецки втрещен изгледа Чуркин. Онзи го разбра посвоему, скочи и любезно му обърна страницата.
«… Главният прокурор Зимарин започна да ни подозира и ние решихме да го очистим. Разработихме плана за неговото убийство. За целта привлякохме гангстери от организираната престъпност. Решихме Зимарин да бъде застрелян във вилата си с автомати „Калашников“, докато аз предлагах да го убия с оптическа пушка. Но една подробност попречи за бързата реализация на нашия план.
Двамата с Бабаянц имахме напоследък търкания във връзка с подялбата на парите. Последният заяви, че го ощетявам, защото ролята му в освобождаване на арестуваните била вече доста по-голяма от моята. При едно от последните ни сдърпвания той ме удари и ме заплаши с физическо насилие, дори убийство. Съобщиха ми, че на своя глава се е сработил с хора от друга престъпна фирма. Те обещали до една седмица да ме премахнат…»
Към скачащото «у» се прибави и сбито «ф», някой беше писал това чудовищно самопризнание на неговата служебна «Оптима»! От яд и гняв срещу тиквениците отсреща беше пропуснал началото и четеше от средата на първа страница, където беше забелязал името на Бабаянц. Сега искаше да погледне пак първа страница, началото, но не знаеше как да го направи, взе да нервничи и затова му се изплъзваше смисълът на написаното.
«… Оплаках се на Шефа на нашето съдружие и спорът ни с Бабаянц се изнесе пред Съда на честта. На Бабаянц за поведението му бе гласувана смъртна присъда. Вместо последна дума му беше позволено да ми се извини, но той отказа. Присъдата беше приведена в изпълнение пред очите ми: жив го наръгаха с ножове, заляха го в слабините с горещ восък. После го заковаха с пирони на стената. Това стана в едно помещение извън града, което при нужда мога да покажа…
Съвестта ми не издържа, уплаших се, че бандата може да постъпи и с мен като с Бабаянц, и в деня на набелязаното убийство на главния прокурор Зимарин взех решение да направя самопризнания пред неговия заместник Амелин. Гореизложените показания са дадени от мен доброволно и без чужд натиск, за верността на което…»
Така завършваше чистосърдечното признание. И Турецки разбра, че няма никакъв смисъл да се връща на първата страница, защото под всички тези кошмарни брътвежи се мъдреше неговия
Втора част
28
В Москва няма затвори в общоприетия смисъл на думата. Има три следствени изолатора — СИЗО, — известни с имената, които са им дадени от населението: «Матроска тишина», «Бутирки» и «Красная пресня». В тях са подследствените, тоест онези, които още не са осъдени.
«Бутирки», или «Бутирка», е един от най-старите затвори в столицата, взел името на близката Бутирска застава. Построен е през 1771 година. Тук са лежали Емелян Пугачов, Феликс Дзержински, видни революционери, преследвани от царската власт, врагове на народа, преследвани впоследствие от същите революционери, а по-късно и самите революционери при взаимното им преследване.
По съветско време образцовият някога затвор се е превърнал в тъмница, която гарантира на
