Балцевич. А момченцето на Ника го отвлякоха. Искат си от нея «порт-преса», за който си писал на машината. А тя изобщо не го е виждала. И се е запознала с Бил точно два часа преди смъртта му.
Гончаренко обърна към Романова пламнало лице:
— Това пунт ли беше, Александра Ивановна?
— Какво? От къде на къде! Ти пускаш целия си живот в канализацията, не е нужно дори да те разпитвам, залавянето на твоите ортаци, по-скоро господари, е само въпрос на време. Да не си вчерашен в милицията? Щом сме завъртели машината, нито едно гадно копеле няма да ни се измъкне! Но истината е точно тази, че е въпрос на време. А те междувременно ще затрият и Славина с момченцето и.
— Виждал съм я тази Славина с очите си и ако тя не върне чантата на когото трябва, с мене е свършено. И с цялото ми семейство.
— Така ли било? Значи някой от твоята компания здравата те е подхлъзнал, Рома. Свили са чантата, за да не делят с тебе, а отгоре на всичко те карат и да я търсиш. Добре, и на кого е трябвало да я даде?
Гончаренко мълчеше, само ръцете му ситно-ситно затрепериха.
— Тебе питам, Гончаренко!
— Не може да бъде! Отрепка!
— Добре, страдай и обливай в сълзи предателството на твоите хора, но по-живичко, Рома. Кажи кой е взел чантата, на кого я е дал, какво е имало в нея и тъй нататък. Много ли въпроси се събраха? Добре, ще караме едно по едно. Кой е взел чантата? Кого нарече току-що отрепка? Какво имаше в тази чанта?
— Не знам, Бога ми, не знам.
— Не споменавай Бога, ти нямаш и половин грам вземане-даване с Бога.
Гончаренко обърна гръб, дълго и тъпо гледа през решетките. Отвън долитаха лудите гласове на тукашните пациенти, изведени на чист въздух.
— За кого беше чантата?
— За Беса.
— Говори човешки. Кой е този Бес?
— Не знам името. По половин година е в Москва и половин година на морето. Там има дворец. Уединено място, почти не се мярка жива душа. Много охранявано, направо като лагер. Той е боец от невидимия фронт.
— Кой е боец?
— Беса.
— Разузнавач ли е, шпионин?
— Бивш. Вече е стар. Казва, че още било рано да се разсекретят имената на такива като него. Дълго време е работил на Запад и е направил за родината толкова, колкото никой преди него. Нито Зорге, нито Абел. Нито онзи, как беше, Филби.
— Биляш за него ли работеше?
— Сигурно.
— Тогава защо да не разкриеш, че Славина е погрешен обект — поне на него не можеш ли да кажеш.
Сега Гончаренко трепереше целият, по лицето му шуртеше пот.
— Ако разкрия играта им, те пред нищо няма да се спрат. До Беса нямам достъп.
— А по какъв случай си бил в онова живописно място? — тихо попита Романова, стиснала навита на руло историята за заболяването му.
— Не съм бил. Чувал съм.
— Тогава може да се врели-некипели. Защо ли ще издават тайните си пред пионка като тебе?
— Биляш ми разказа. Щеше да ме праща. Със специален секретен пропуск. Но не успя. Не съм искал смъртта му. Не съм аз, Александра Ивановна…
— Да речем, че ти вярвам, но само за същинското убийство. За всичко останало си същата долна твар като твоите приятелчета. Няма ли да кажеш кой уби Биляш? Няма. Кой друг от КГБ е замесен във всичко това?
— Знам ги само по прякори. Хам, Чесновия.
— Твоят какъв е?
— Гончар.
— Голяма фантазия, няма що.
Романова си спомни: Бобовски. Капитанът от службите за сигурност. Грязнов ги надушва като хрътка.
— А на Бобовски?
— Биляш най-много се боеше от този Бобовски. Все викаше да стоим настрана от него. Не го познавам. Никога не съм го виждал.
— Дай адреса.
— Чий?
— На Беса, чий?
— Не го знам. Знам само, че е някъде на морето.
— Как се влиза във връзка с него?
— Никак. Идва той или негов човек.
— Нали теб са щели да те пратят?
— Случаят беше по-специален. Чантата била изключително важна.
— С какъв пропуск?
— Електронна карта. С буквата «В» и персонален номер. Не може да се фалшифицира, има нещо специално.
— Я виж ти… И щом някой дойде при него с такава карта, той го приема с доверие, така ли?
— Да… Ако се каже на Беса, че никакво маце не е пипало чантата, той ще ги накълца всичките. Ако откриете Беса и ме защитите пред него, ще ви издам всичко накуп и подробно.
Романова се разходи из стаята, пусна студената вода без видима причина, после я спря.
— Ти ми дърдориш тук за Беса, защото си заинтересован. Искаш с нашите ръце да направиш на кайма господарите си. Умно. Но намирането на прословутата чанта и най-вече на онзи, който я е задигнал, е и в наш интерес. Само че имай предвид: аз съм честен партньор, не по-малко жесток от твоите мафиоти. И следствието ще си върви по всички правила. Щом разкрием бандата — никой не ти е виновен. Имаш някакъв шанс да си облекчиш положението… Но това не е толкова важно, престъпната пасмина е безброй, а почтените хора се броят на пръстите на едната ръка. Затова първо ще имам грижа за тях, после ще гоня престъпниците.
Настъпи мълчание и в тишината се чу как куркат червата на Гончаренко.
— Разбрах, че гладуваш, боиш се да не те отровят, така ли е? Щом ти оставя Золотарьов, той няма да допусне… Значи не искаш да се възползуваш от шанса си?
27
Той престана да блъска чак когато осъзна, че все едно никой не го чува. Удряше ребром и дланта му се нарани, кървеше. Докосна лицето си и установи, че то цялото беше един подпухнал нос. От самосъжаление му се доплака: колко ли време ще виси в тази килия, докато разследват случая, а там чакат помощта му, и то веднага. Струваше ми се, че без него няма да успеят, ще се объркат. Седна на бетонния под и остана така два часа, втренчен без мисъл в решетката на прозорчето, докато вратата не загромоля и не се чу гласът на непознат тъмничар:
— Турецки за разпит.
Зарадван скочи на крака, слава Богу, сега всичко ще се изясни. Почти щастлив протегна ръце за белезниците. В края на краищата той е «свой» човек, мястото му не е между тези стени, «своите» го познават, «своите» знаят, че той… че той… Спря го ужасна мисъл: «своите» нищо не знаят. Още много
