— Приятно ми е — каза докторът, жизнерадостна тапа, и крепко стисна десницата й, — сложете престилките и влезте с мен, пациентът е подготвен, персоналът е уведомен.
— Турецки не е ли тук? — учуди се полковничката и като забеляза недоумяващия поглед на доктора, рече на дежурната сестра, преди да го последва: — Защо питам, като виждам. Турецки е следовател от прокуратурата. Ще дойде всеки момент. Щом се появи, моля, нека дойде незабавно.
Качиха се с асансьора на третия етаж, в специално заградена част, нещо като затвор в болницата. Тук под надзора на горилоподобни санитари бяха задържани хора, които всъщност би трябвало да се намират малко по-нататък, в «Матроска тишина», тоест в следствен изолатор номер едно, но по едни или други причини следствените органи са ги прибрали в психиатрията.
За такива по-особени арестанти, изпращани за експертиза под знака на строга секретност, тук има заделени осем стаи с по едно легло.
Тапата покани посетителите в кабинета си, извади от сейфа папка:
— Вижте историята на заболяването.
— От какво е болен според вас? — попита Романова и се настани удобно зад бюрото.
— Според мен от същото, от което и според вас…
Романова вдигна към него учудени сини очи.
— Да, да. Приемам предварителната диагноза, посочена във вашите съпроводителни документи: симулация. Но той симулира просто талантливо. Бих казал, професионално симулира депресивно-параноидни реакции. Комисията, ако не прояви повишено внимание, може да го изкара душевноболен. Нали разбирате, че в болна страна не може да има стопроцентово здрави хора. При добро желание у всеки от нас може да бъде открито душевно заболяване.
Капитан Золотарьов изкриви недоволно уста — явно не беше съгласен с последното изявление на психиатъра. Хвърли поглед на Романова и реши да вземе участие в разговора:
— Какво излиза? Ако Гончаренко симулира, това ще рече, че той бяга от отговорност. Аз така схващам причините да се прави на луд.
Психиатърът го изгледа иронично, бръкна в джобовете на снежнобялата си престилка и се привдигна на пръсти:
— Младежо, в нашето учреждение не е приета употребата на тази терминология. Но ако ви интересуват причините…
Романова го възпря с жест, вдигна очи към капитана:
— Не се обаждай, Золотарьов… Та как щяхте да обясните причините за симулацията? Капитанът сигурно е прав, най-обикновена симулация, оплел конците, а сега не му стиска да отговаря.
— Вижте, другарко полковник, случаят не е толкова прост, но не като диагностика, а като психология. Той изпитва постоянен и неспирен страх — страхува се за живота си. Практически почти не яде, пие вода само от чешмата, дъвче сухи бисквити. Подскача от всяко отваряне на вратата, от всяко изскърцване на автомобилни спирачки, спи на запалена лампа и какво ли още не.
— Но той има лична охрана, нали нарочно пратих човек…
— Извинявайте, но тази «лична охрана» е да го пази като престъпник, какъвто според вашата документация е Гончаренко, а не да бди за живота му. И още едно наблюдение, мое собствено: тъкмо охраната най-много го тревожи.
— Как да ви разбирам?
— Когато отварям вратата на неговата стая, той се опитва да види кой е този човек в коридора. Вижда ботушите и част от униформения панталон, но не знае кой е, а иска да го знае на всяка цена. Обаче според заболяването си не трябва да е адекватен и да проявява интерес към заобикалящия го свят. Имайте предвид, той е зле физически, кръвното му е много високо, страда от сърдечна аритмия. Всичко това е последица от голямото психическо пренатоварване, резултат от това, че трябва да крие страха си. Обещайте му защита за него самия, за семейството му, най-добре вие се срещнете, говорете с него насаме, другарко Романова. Само да ви предупредя, че прекарването няма да е измежду най-приятните, той си е избрал начин на поведение: с изискано вдигнат лакът си бърка, с извинение, в носа, ченето му виси, езикът му оплезен. И… още веднъж ви моля за извинение, изваденото от носа подрежда по перваза на прозореца.
— Аха… — равнодушно откликна Романова.
Гончаренко седеше на болничното легло — почти неузнаваем, рошав, със сенки под очите, тъпо загледан в ъгъла на стаята. Полковничката никак не се интересуваше от душевното състояние на служителя си, тя просто непременно трябваше да му измъкне имената на онези, които бяха отвлекли Кеша, убиха Ана Чуднова, преследваха Ника Славина.
— Здравей, Роман — поздрави го тя спокойно, почти дружелюбно. Затвори вратата, отиде до леглото му и седна на ръба.
Гончаренко вирна лакътя на дясната си ръка, увеси език и с чупка в китката вкара кутрето в носа си.
— Хайде няма нужда, Рома: ти забравяш, че имам невероятна памет. Този номер го помня много добре, делото «Василчиков», нали, дето препродаваше крадени скъпоценности, с тебе заедно се занимавахме с него, осемдесет и втора година ли беше? Само че твоят Василчиков наистина беше психясал от ареста, а ти правиш театро. Да знаеш, много съм гнуслива и ако продължаваш с преструвките, ще оставя някой друг да ти търпи сополите. Красниковски например.
Романова се вдигна от леглото му, изглади намачкания чаршаф в ъгълчето, видя как застина във въздуха изнесеният лакът на Гончаренко.
— Вземи кърпа, избърши се. Роман. Искам да говоря с теб. Като с човек. Ти си оперативник с голям опит и трябва да разбираш, че вече добре си се подредил. Нали си наясно, няма да отстъпя, докато не си кажеш всичко. Мисля, че нямаш пръст в убийствата, макар че си алчен до лудост, при това си простак и фукльо. Затова ставаш за помагач във всяка акция. Ще ти нарисувам накратко картинката: направили сте щабквартира в апартамента на Капитонов, пречукали сте там Биляш от КГБ, умъртвили сте нашия Гена Бабаянц. Труповете сте заравяли в бившето имение на Подворски. Дешифрирахме лентата от пишещата ти машина, нямам време да ти преразказвам. Но ти много прекали, Гончаренко, направо си се самозабравил. Какво не можахте да поделите с твоите ортаци? Сега се тресеш в тази дупка като плъх. Трепери колкото си щеш. Докторите са наясно с твоята симулация, така че докато чакаш съда, ще те пусна на свобода, обаче дали ще доживееш до обвинението?
Началничката го лъжеше в очите — каква ти свобода! Но тя знаеше, че за него сега свободата е по- страшна от затвора.
— Твоите хора ще почнат да душат около теб веднага щом разберат, че лично Романова се е заела с твоя случай. Ти си професионалист и ще ме разбереш: ще бъда принудена да пусна слух, че Гончаренко е пропял. Съжалявам, драги — служба. И онези, твоите ортаци, ще започнат да обработват семейството ти. Нали се досещаш какво става оттам нататък? Няма милост и това си е! Виличката ти в Перловка хич не е лоша, да ти кажа. Сигурно струва половин милион, ако не и повече, а? При сегашната инфлация цената й скача всеки ден. Жена ти наскоро изкара микроинфаркт. Тези мръсници ще й докарат и макро. Ами дъщеря ти София, студентка е, нали? Чувала съм, че е интелигентно, чувствително момиче. Ти знаеш как постъпват с чувствителните момичета. Или мислиш, че те сплашвам?…
— Александра Ивановна — едва можа да пошепне Гончаренко. — Александра Ивановна…
— А, позна ме. Пак добре.
— Не мога. Все едно, няма живот ни за мен, ни за жена ми и Соня. Къде ще ги скрия?
При тези думи партийката Романова от сърце се прекръсти:
— Честен кръст, Роман, ще намеря скривалище за дъщеря ти и жена ти, докато не ги изловим всичките. А теб ще те пратя в следствения изолатор.
— Няма полза…
— Виж какво. Обмисли всичко най-подробно, аз пак ще дойда. А сега само да те питам. Ако не ми отговориш, никой не ти е крив. Защо всичко се върти около това момиче Вероника Славина? Докато ти си бъркаше тук в носа, удушиха приятелката й — точно по същия начин, както и твоя Бил, и онази гледачка
