Викна весело, май прекалено весело — явно се опитваше да надмогне неприятното чувство, което му беше останало след срещата с Валерия Зимарина. И в същия миг видя не Ирина, а Шура Романова, и в същия миг разбра, че е станало нещо наистина ужасно — толкова неузнаваема беше шефката. Не само в лицето, видът й се беше променил, дори пагоните висяха като дрипи на омачканата й униформа. Той застина на вратата, почуквайки машинално с цигарите по дланта си. Но Шура вече говореше, говореше много бързо, почти в скоропоговорка, и постоянно си поглеждаше часовника. Той я слушаше и не вярваше на ушите си как е възможно — някой е убил Ана, отвлечен е Кеша, не, изключено, той, следователят, за когото убийствата и насилието би трябвало вече да са професионална рутина, той не можеше да повярва, че
Не забеляза кога Ирина взе цигарите от ръката му.
— … Вдигнах цялата Петровка на крак — продължи Романова. — Лошото е, че онзи пенсиониран капитан Мартинчик не е в състояние да направи словесен портрет на жената, която бил видял със сина на Ника. Повтаря, че приличала на картината, която имал окачена в каютата си в град Бердянск. Славина е в болница, отървала се е само с няколко драскотини, нищо страшно, но е обезумяла от мъка и не може да мисли за нищо. Не ходи при нея, засега още недей, там са моите момчета и я пазят. Лекарите не пускат при нея никого, но ги склоних да сложат в стаята й една от опитните ни оперативнички, хем да й вдъхне спокойствие, хем да измъкне поне на части някаква информация. Ще ти оставя екземпляри от всички материали. Съвземи се и отиваме да разпитаме Гончаренко. Смятам набързо да му избия симулациите от главата. КГБ издирва Бобовски, «изчезнал» в неизвестна посока.
Шура стана от канапето, подръпна униформата.
— Ириша, дай му нещо за пиене, ако имате.
— Нищо не искам — изломоти пресекливо Турецки.
Отиде до масата, запали цигара, веднага взе друга и като не знаеше какво да я прави, тъпо я загледа в разтрепераните си пръсти.
Шура му я взе, върна я в пакета.
— По-живо, Александър, по-живо. Ще отскоча до вкъщи за две минути да хапна, после отивам на «Петровка», ще ти взема разрешително за посещение при Гончаренко, а ти, ако не искаш нищо да пийнеш, поне яж и бързай направо в «Ганушкин», там ме чакай — даде тя последните си указания вече от вратата.
Той не яде, изпи един горещ чай, свали тежките обувки и се преобу в маратонки. Ирина безмълвно следеше всяко негово движение.
— Ако нещо се случи на Кеша, не знам как ще живея. Трябва да го открия и да го върна на Ника. Ира, Ириша — аз, лично аз ги пратих у Аня; ако не бях ги пратил, може би нямаше да стане всичко това…
— Остави сега тези неща. Те само ще ти пречат. Ще те разсейват и може да пропуснеш, да не забележиш, да не запомниш много важни подробности. Най-страшни са капаните, които човек сам си слага. Не се вкарвай сам в капана, Саша. Трябва да тръгваш.
Той се усмихна, прегърна я:
— Ей ти, малък мъдрец, благодаря ти за всичко.
Тя го изпрати до вратата. Саша реши да не чака асансьора, а когато вече беше стигнал долния етаж, го спря гласът на Ирина:
— За кого е пакетът с «Кент»?
— Ох, по дяволите този Ключик! Хвърли ми ги, трябва пътем да ги оставя на «Пятницка».
Тя застана на площадката и го гледаше как се спуска по стълбите, вслушваше се в стъпките му и остана чак докато не заглъхнаха и не изскърца долната врата.
Кооперативна фирма «Ехо» се намираше в един от старите дворове на «Пятницка» и Турецки едва откри нужния вход. В тъмния коридор, вмирисан на котки, се опита да избере шифъра, но вратата внезапно се отвори и му скочиха трима или даже четирима биячи. С няколко юмручни удара го повалиха на земята, хванаха ръцете му. Един издрънча с белезници.
— Да не сте луди! Аз съм следовател от прокуратурата! — изкрещя той, като се мъчеше с всички сили да се освободи.
— Ръцете долу! Мирен, човече! — изръмжа рижавата горила със смачкан боксьорски нос, вероятно ръководител на групата, и щракна белезниците на китките му. Вмъкнаха го в помещението.
— Кои сте вие! Какво е това беззаконие! Защо сте тук? — сипеше Турецки въпросите си. — Настоявам незабавно да ме свържете с главния прокурор!
— Главно управление на БХСС. Имам заповед да задържам всеки, който се появи тук — невъзмутимо обясни рижавият.
— Вземете служебната ми карта. Ето тук, в горния джоб.
— Ще я вземем, щом трябва. Вие тук, разбираш ли, милиони въртите, ограбвате руския народ — а сега хленчите. Един крещи, че имал депутатски имунитет! Друг бил следовател! Оня, дето го прибрахме вчера, беше с документи на полковник от КГБ. Проверихме ги: фалшификация. И тебе ще те проучим. Дали не си от ония, дето всеки месец си взимаха сухото от юдеомасоните, а? Прав ли съм, Селезньов? Така ли ни инструктираха днес в управлението? — обърна се той към помощника си.
Онзи потвърди с кимване.
Интериорът в кооперативна фирма «Ехо» показваше, че вътре току-що е имало подробен тараш. Цялото съдържание на чекмеджетата и шкафовете беше изръсено на пода, осиротелите компютри пиукаха безнадзорно.
От другата стая изведоха Ключика, и неговите ръце бяха в белезници. Съпровождаха го трима с вносни костюми и с вид на спортисти.
— Слепи ли сте, това е следователят Турецки! Веднага го пуснете! Той няма нищо общо с нас!
Никой не му обърна внимание. Изведоха от задните стаи още петима задържани.
— Всички в колите! Операцията продължава, карайте ги право в Бутирки! — изкомандва рижавият бияч.
— Нямате право! — пак се развика Турецки. — Откарайте ме в прокуратурата. Само донесох цигари на Ключански, нямам нищо общо с фирмата! Изобщо не може да се арестуват хора по такъв начин!
Ключански го погледна някак особено.
— Я стига си плямпал — прекъсна го красив рус мъж, спортен тип и докаран като чужденец, и удари Турецки право в лицето. Потече му кръв от носа, но Турецки все се опитваше да ритне русия в слабините и така си докара още един убийствен удар в стомаха.
Съвзе се на задната седалка на колата чак когато влизаха в двора на бутирския затвор. И отново започна да вика и да се дърпа от силните ръце на охраната, крещеше и се дърпаше, докато го водеха по дългите коридори и проходи на затвора, настояваше да го свържат с прокурора, доказваше, че задържането му е жестока грешка и някой ще си плати, но в отговор чуваше само приглушения ек на затворническите стени. Надзирателите, нагледали се на какво ли не в невеселата си практика, запазиха каменно мълчание. И когато вратата на килията се затвори, той продължи да удря и да обяснява на някой невидим, че няма никакво време да кисне в кафеза — дори и заради грешките на някакви кретени.
26
Щом отминаха моста, шофьорът свърна рязко вляво към института по психиатрия «Професор Ганушкин», старовремска болница, зидана за векове и състояща се от няколко масивни отделни сгради. Покрай санитарите с бели престилки, покрай болните с цветни халати Романова и нейният помощник- капитан Золотарьов стигнаха до пето отделение. Дежурната сестра беше извикала завеждащ отделението, вече уведомен, че ще ги посети шефката на Московската криминална милиция.
