Кутията на Пандора

Агеев, Шебаршин. Но започват по-отдолу и чак после разтръскват ръководството. Най им се ще майор Биляш да е бил убит по политически причини. Първо, по измамен начин го докарват в конспиративната квартира, там го удушват и му отнемат ценни документи. После го откарват за погребение в имението край Москва. Обаче на практики случаят е такъв…

— Недейте, генерале. На практика случаят е именно такъв. И тук моите, както благоволихте да ги наречете, реминисценции не играят. Тогава, на лобното място, вие проявихте достатъчно голяма смелост в конфликта с вашите шефове. А сега искате да им бъдете в услуга. Кажете направо, какво ви трябва?

Кагебистът почеса с добре поддържаните си нокти гладко обръснатата си буза, но не загуби много време да мисли:

— Съгласен съм, би трябвало да е другояче. Според наши данни днес в страната действуват седемдесет престъпни групировки, свързани със западните партньори измежду последните емигранти — от тъй наречената «трета вълна». Един от тарторите се нарича Леонид Михайлович Гай, по прякор Льончика.

Нито мускул не трепна на лицето на Грязнов.

— … Официално е шеф на «Витяз», съветско-германска кооперативна фирма за покупко-продажби на компютри. Но в тайните гешефти е истински гангстер. Падроне на голяма мафия. Ето домашния му адрес и адреса на фирмата.

И така, генералът на КГБ предаде, продаде Льончика на Криминалната милиция. И Грязнов спокойно прие сделката: Льончика им беше страшно необходим. Получи и още една полезна информация от «Лубянка». Върхушката на КГБ по някакъв начин е вързана със случая Биляш. Грязнов светна — радваше го всеки удобен случай да жилне, да срита, да спъне ченгетата от тайните служби, всичко това беше част от стратегическата задача, която си бе поставил от най-крехка младост.

След час и четвърт аудиенцията завърши. Страните закрепиха съюза си за сътрудничество не само с ръкостискане — стопанинът почерпи госта с десетгодишно шотландско уиски. Грязнов мина да вземе от канцеларията готовата справка за Биляш и в най-добро настроение се насочи от тази служба към друга, по-близка нему по дух.

24

В помещението с табела «Грил бар» естествено нямаше нито грил, нито бар. Върху стъклената витрина бяха подредени в редичка еднолитрови буркани с доматено пюре по осем рубли — конкурентни цени. В ъгъла лелка с мръсна манта продаваше наливен кайсиев сок. Половината заведение беше затрупано от дървени каси с щръкнали във всички посоки пирони. Момче на около дванадесет години с маратонки «Пума» и жокейка адидаска държеше на ветрило няколко плоски дъвки и равнодушно повтаряше: «Американска за балони, само рубла парчето, американска за балони…»

Турецки преглътна яда си от обичайната картинка на недоносената свободна инициатива, взе да си отворя път към щанда и усети, че не всичко беше същото в този «бар», нещо по-особено нарушаваше привичната обстановка. Обърна се. Видя отсреща Валерия Зимарина, подпряна на стената, тя го гледаше учудено-въпросително. Той усети, че го залива гореща вълна, и в невъзможност да се помръдне от мястото си стоеше до щанда и не отговаряше на отправения явно към него въпрос: «Какво ще обичате, другарю?»

Колко време мина, откакто се бяха виждали за последен път? И кога беше това? През есента? В началото на зимата? Когато навън безкрайно ръмеше, а в хотелската стая беше прекалено топло, кой знае дали от силното парно, или от техните разпалени тела. Когато на сутринта позорно избяга — не от нея, а от целия този сладък живот за чужда сметка с пътуванията до Сочи и сауната в Прибалтика, от постоянния страх, че всесилният й съпруг може да научи. Беше казал на Меркулов: «Взех нещо да я дразня» — но това беше чак после, когато тя му искаше обяснения по телефона и не приемаше нечленоразделните му оправдания. А по-късно очевидно на хоризонта се е появил Красниковски…

Но той вече вървеше към нея с непринудена — поне така си въобразяваше — усмивка и я заговори с неочаквано изтънял глас:

— Валерия?! Здравей. Най-малко тук съм очаквал да те видя…

Тя му подаде ръка с бижута на всеки пръст:

— Че къде в наши дни можеш да срещнеш нормалните хора освен по такива долнопробни места? В нашата страна всичко се продава и всичко се купува, обаче изпод щанда. За цигари ли си дошъл? При Иван? И аз купувам от този мошеник. Дошла съм за десет картона. Почакай го, влезе в склада. Натрупал тук барикади, не можеш да се разминеш, милиони върти, а трудовите хора плащат майка си и баща си…

А, тя все пак си беше и от това «долнопробно място», и от «нашата страна», нейната умопомрачителна външност и супертоалетите й вече не можеха да го излъжат, че цялата беше неделима част от огромния безжалостен валяк, който вече дори в легалния печат се наричаше държавна мафия. Това умозаключение отпусна душата му. Турецки се усмихна и попита вече със собствения си баритон, с който говореше още от петнадесетгодишен:

— Ти ли си «трудовите хора»?

Валерия приятелски се засмя:

— Защо, не съм ли? Надявам се, още не си забравил как работя? Нямам нищо против още веднъж да ти покажа колко съм неуморна и как ме бива… Охо, още не си се отучил да се изчервяваш, а?

— Лера, наистина много бързам, само да купя цигари, и бягам.

— Ах, моля ви се — сега пък се начупихме. Просто така го казах, за закачка. И аз бързам. Но за теб бих намерила време… Ето го Иван. Направи се, че не се познаваме, иначе той се стяга. Взимам си «Кента» и те чакам навън.

Той излезе от «бара» със загърнат във вестник картон «Столични». Валерия безцеремонно го хвана под ръка.

— В края на краищата, ние сме стари приятелчета, Турецки — каза изведнъж настоятелно. — Ела да си побъбрим петнайсет минутки в моята кола.

Тя кимна към луксозното волво, самотно паркирано на отсрещната страна на улицата.

— Можем и тук да побъбрим… — отново се почувства неудобно Турецки.

— Как не! Тук се мяркат толкова познати, все някой ще ни издаде. Защо ме гледаш така? Викаш си: тя пък откога взе да се бои, нали?

— Да, откога?

Тя сведе поглед, въздъхна, леко докосна ръката му:

— Точно сега никак не ми е лесно, Саша.

В гласа й прозвуча непресторена тъга. Турецки реши наполовина да отстъпи, но твърдо каза:

— Добре, Лера. Ето и моята бракма. — Ритна гумата на ладата. — Тук не можем да стоим, ще се поразходим из Москва.

Леко безпокойство засенчи за миг лицето й, тя погледна към волвото и махна с ръка:

— Добре. Да се поразходим.

— Да не те е страх, че ще ти я откраднат?

— Да ми я откраднат ли? Не, тя е със специално заключване.

Качиха се. В шпалир отлитаха масивите на московските сгради, унили като целия град. Въздухът миришеше на изгорели газове. Валерия не започваше първа, Турецки не успяваше да измисли тема за разговор. Излязоха на Москва река. Тук миришеше на нефт и шоколад.

— Саша, спри някъде. Нали знаеш, не мога да се возя.

Тя се облегна назад, коленете й се оголиха. Носеше чорапи със сребриста нишка. Все същият привличащ аромат на чистота и прекрасен френски парфюм.

Той спря колата до една панорамна площадка. Валерия извади седефена пудриера, но само се погледна в огледалцето и без да се пудри, пак я пусна в чантата.

— Погубих си младините с моя Мухоморко, Саша, Ето вече имам бръчки, а животът ми е за никъде. Напоследък е станал много мнителен, затваря ме във вилата.