Кутията на Пандора

— Искаш да кажеш — заключва те?

— Е, не буквално. На всеки петнайсет минути се обажда да ме проверява. И… даже ме е срам да ти призная… бие ме.

Тя придърпа полата нагоре, дотам, където се видя загорелият й крак. Турецки позна комбинезона й, червен с черни дантели, и тялото му леко се напрегна пряко волята. Но в същия момент изпита известно облекчение — непривлекателната синина го поуспокои.

— Просто ми идваше да го убия. Да го отровя или да го бутна в пропаст. Но той е толкова жилав, ще остане жив, а пък аз да го излежавам…

— И какво, да не искаш аз да го направя? През ум да не ти минава такова нещо! Няма ли по-лесни начини, като развод например.

— Тогава той ще ме убие! Не го познаваш! Този правозащитник на всичко е готов! Ще трябва аз да избързам. Не те карам да го убиваш, но ми кажи някакъв начин, за да съм сигурна! Не издържам вече, не издържам, не издържам…

Притисната до рамото му, тя галеше коляното си с разтреперана ръка.

— Саша, Сашенка…

Той рязко я отмести.

— Лера да прекратим този разговор. Ще те откарам до твоята кола. Съчувствам ти… — Направи усилие в гласа му да няма ирония. — Много ти съчувствувам, но нямам намерение да ти давам никакви съвети.

— Чакай! Не пали колата! Само малко да се успокоя…

Извади цигара, жадно дръпна. Турецки видя, че е много развълнувана, стига това да не беше някакъв фарс. Не, тя нямаше никакви причини да му сервира такива сцени. Освен с надежда за ново сближаване: пожали ме, доближи се, спомни си, спомни… Но те случайно се бяха срещнали! И той наистина си спомняше, отпъждаше спомените и пак си спомняше. Валерия тихо му говореше, а той я видя на верандата на хотела в Адлер, долу шумеше морето. Тя стоеше със същия червено-черен комбинезон и откопчаваше къдравите жартиери от чорапите си. Той я придърпа към стаята, но тя каза: не, защо, нека тук, нека целият плаж ни види; обърна се с гръб към него, опря се на перилата… Спомни си нощния полет към морето, нейната глава в скута му, нека мислят, че е заспала, но той много добре знаеше как не им е до сън и на двамата…

Валерия продължаваше да говори, но той почти не разбираше какво, искаше само едно — пак да притисне главата й към слабините си и както тогава, в самолета… Направи усилие и се вслуша…

— … Седя си, гледам телевизия всяка вечер, имаме такава антена, хваща цяла Европа. Само че нищо не разбирам освен каквото се досетя. Има много интересни филми. Един тип убива проститутки, защото майка му била такава и той имал комплекс още от дете. А в друг филм — как двама приятели убиват полицаи, и те с комплекси: защото на единия полицай по погрешка застреляли брат му, на другия — също случайно — жена му. Гледал ли си го?

— За полицаите — да.

— Така ли? Наистина? Тогава ми го разкажи.

— Какво да ти разказвам, ти току-що го разправи целия.

— Само което се разбираше! Помниш ли, когато си говореха по телефона, какво си казаха?!

— Лера! Откъде да помня чак такива подробности?

— Ти имаш страхотна памет, знам. Помниш ли, когато по-възрастният се обажда от една кабина при автомобилното гробище на онзи Джеймс, по-младия, дето го игра Бърт Рейнълдс.

— Обратно, Джеймс се обажда.

— Видя ли, а ми разправяш, че не помниш. И какво си казват тогава?

Наистина нещо й беше станало, за да си пълни главата с такива глупости.

Той се вторачи в таблото на колата и отсече:

— Обсъждаха плана за поредното убийство. Мисля, че се отнасяше за началника на полицията.

— Това и аз го разбрах. Конкретно какво си казаха?

Турецки кипна и почти се развика:

— Джеймс каза: «С този няма да се справим толкова лесно. Ще ни трябват пушка с оптически мерник. Ще го очистим така, както Ли Осуалд уби Кенеди. Ще стрелям по него от покрива, когато излиза от сградата.» Питър не е съгласен: «Нали с еди-кой си — не помня за кого ставаше дума, — нали с еди-кой си се справи само с един юмручен удар.» А той му вика: «С този няма да успея по същия начин. С него нямаме никакви допирни точки, за да се видим насаме. Той е прекалено голяма клечка за мен. Ако беше по-дребна риба, нямаше да има проблем…» Или нещо от този род…

— Ще ми пукнеш тъпанчетата. И какво решават?

— Питър обещава да достави оръжието. Не, каза, че трябвало да отидат при китаеца, тоест Джеймс да отиде при китаеца, че той имал такова оптическо оръжие.

— И Джеймс какво?

— «Окей, да побързаме, докато не е научил за… — Турецки се замисли за името, — за Николс. Иначе всички следи ще водят към мен. Най-късно до утре ще го гръмна.» Не те разбирам, Лера, за какво са ти всички тези подробности, те нямат никакво значение за филма… Чакай, чакай, съвсем скоро го даваха по първа програма, защо е трябвало да го гледаш без превод?

— Аз — да гледам нашата посрана телевизия?! — Валерия се замисли за секунда, въздъхна. — Да можеше и моя Мухоморко някой да го гръмне… Тия неща и в живота стават, не само на кино. Ли Осуалд така уби президента на Америка…

Турецки се засмя:

— Нашите доморасли рекетири не падат по-долу от американските. Просто действуват в други условия. На гамените от Подмосковието окото им няма да мигне — вече са изгледали всичко на видео и са готови да опитат на практика. Така че може да ти излезе късметът. Какво им пречи да направят засада на Зимарин? Отива си той във вилата, на прелеза го причакват. От колата слизат двама с калашници и се прицелват в Зимарин. Бум! И длъжността главен прокурор се овакантява.

— Кой ще бъде според теб кандидатът? Меркулов?

— Ами, Меркулов! Той е прекалено честен човек. Амелин, естествено. Или някой друг такъв чвор. Виж как се хванах на глупостите ти!

Тя погледна изящното си часовниче с инкрустирани скъпоценни камъчета, усмихна се:

— Изтече ли ни времето?

— Отдавна.

— В преносния смисъл ли?

— И в преносния. Извинявай, Лера. Да те закарам ли до колата?

Валерия се засмя:

— Ако само това можеш да ми предложиш… Не, благодаря. О, впрочем закъснявам за една делова среща. За прокуратурата ли си сега, до «Новокузнецка»?

— Общо взето, да…

— Тогава те моля за една съвсем скромна и малка услуга, на път ти е.

Извади от найлоновата торба картон «Кент», прехвърли го в по-малък плик.

— Моля те, закарай тези цигари на Ключика — на «Пятницка». Обещах му. На път ти е. Нямал какво да пуши. На? ти адреса.

Не че толкова му дожаля за Ключика, тоест Артьом Ключански, техен общ приятел, навремето прочут следовател, а сега по принуда непушач и не по-малко прочут бизнесмен, известен с това, че миналата година официално плати един милион рубли партиен членски внос — просто се чувствуваше толкова неловко през цялата среща с Валерия, че би се възползувал от всякакъв повод да се спаси.

25

— Ирка! «Столични»! Двеста къса!