Кутията на Пандора

— Имаме ли цигари?

— Две.

— Кутии?

— Не, цигари. Хайде да ги откажем, Саша. Тройна полза: парите, здравето и няма да си късаме нервите да търсим.

— Добре. Но ще откажем и яденето, и пиенето, и миенето, ще ходим пеша и с набедрени превръзки…

— Саша…

— Правителството вече успешно действува по въпроса.

— Днес си в прекрасно настроение. Дай да си разделим първата цигара…

* * *

До началото на работното време в прокуратурата оставаше още цял час, но зам. главният по административните въпроси Амелин вече препускаше по коридорите с папка под мишница. Без да поздрави, веднага го подхвана, сякаш беше предвидил да се срещнат:

— Защо ви нямаше вчера на работа, Турецки? Чакам от вас писмено обяснение.

— Добро утро, другарю зам. — отговори Турецки, обърна му гръб, влезе си в кабинета и хлопна вратата.

— В такъв случай ще давате обяснение лично на Едуард Антонович — дочу фалцета на Амелин от коридора.

— Майка от вчера не се е прибирала — отговори му със сънен глас един от синовете на Романова, — имали тежък случай.

Дежурният на «Петровка» отговори почти същото, но на езика на правозащитните органи:

— Началникът на Московската криминална милиция полковник Романова с екипа е на местопроизшествието на особено опасно престъпление… Заместника й, подполковник Красниковски, още го няма… Началник отдела, майор Грязнов, и неговата група ползуват почивка за извънреден труд, другарю Турецки…

Турецки запрелиства входящата поща, която се беше натрупала от няколко дни. Резултати от различни експертизи, писмо от контролно-ревизионното управление за предстояща ревизия, тъжба от роднини на задържан за изключване от описа на имуществото — всекидневната канцеларщина. Писмо — «За А. Турецки, лично». Без обратен адрес, пощенското клеймо е от летище Шереметиево. Скъса плика, погледна края — Алексей. Първо се зарадва: хубаво, че се обажда; после зачете писмото и го изпълни тревога:

«Сашка, приятелю. Случват се мигове в живота, когато можеш да си излееш душата само пред стар приятел. Честно казано, надявам се също на твоята деликатност, такт и топли чувства към Ника. Вчера й се обадих, щях всичко лично да й обясня, но не я намерих и всъщност дори се зарадвах. Майка ми каза, че Вероника с Инокентий живеели у някаква приятелка. Значи с нея всичко е наред и страховете ни за разните убийства са били безпочвени.

С две думи: срещнах жената, с която бих искал да свържа живота си. И не става дума само за моето отношение към нея — тя ме прави щастлив: по всяко време и навсякъде, от леглото до кухнята. Държи се така, сякаш Ален Делон в разцвета на силите си е нула пред мен. И най-важното е, че й вярвам. В състояние съм безкрайно да описвам нашите отношения, но си давам сметка, че не е прилично и може би не е много интересно за другите.

Имам една молба към теб: ако имаш възможност, обясни всичко това на Вероника. Връщам се след около седмица. В Токио ни очакват много интересни състезания. Според специалистите — и куп медали. Радвам се — за първи път ще отразявам такъв разкош.

Стискам ти ръката, твой Алексей.»

Турецки методично накъса писмото на лентички и го хвърли в кошчето. Алексей имаше право да среща когото си иска, да се преживява като Ален Делон, ако ще и като Бриджит Бардо на младини, двамата с Ника така или иначе са в развод, но да възлага такова поръчение на трето лице си беше най-обикновена пъзльовщина. Ника не губи надежда, колкото и да крие дори от себе си, че някога може пак да се съберат с Альоша, и той, Турецки, трябва да разбие сега надеждите й.

Но изведнъж му хрумна нещо, той извади накъсаното писмо от кошчето и взе да подрежда ивичките, докато намери нужната.

Така улисан го завари секретарката на следствения отдел Клава. Тя безшумно открехна вратата и застина на прага. Дали защото не беше с обичайния грим, дали от прекарана безсънна нощ, а може и от мрачината на схуленото утро — но изглеждаше неочаквано млада и някак съвсем близка.

— Здрасти, Клава, влез, седни.

— Здрасти. Само не ме заглеждай отблизо, че днес съм като вещица… О, извинете, минах на «ти»…

— Моля те, Клава, аз първи почнах. Все едно, че сме пили брудершафт. Имаш нещо да ми кажеш ли?

— Да. Но много ме е страх. На никого да не казвате… казваш.

— На никого никога. Заклевам се.

— Сигурно не знаеш, че секретарката на Зимарин Вера Стапановна ми е зълва.

— Ще рече? Винаги ги бъркам…

— Сестра на мъжа ми. Никой не знае. Тя се води с друго име. Тя ми намери работата тук. Но това е отделен въпрос. Днес от сутринта правя разследване, тази история с Гена Бабаянц ми обърна сърцето. И тя каза, че в понеделник не е мърдала от стаята и никакъв Бабаянц не се е обаждал. Да де, тя вече знае, че е изключено да се е обаждал, но става дума, че тя има записано всяко обаждане, води си ги за по-прегледно в една своя тетрадка. Изобщо никакъв непознат човек не е телефонирал тогава, искам да кажа: някой да е имитирал гласа на Гена. Дори не е излизала за обедната почивка този ден, защото си носела от къщи сандвич с цвекло.

— Ами ако някой от името на Бабаянц му се е обадил директно. Ти самата спомена нещо подобно.

— Споменах, ама от глупост. Зълва ми каза, че тогава, от петък до вторник, директният бил изключен, защото сменяли линията.

— Значи твоята Вера Степановна може да ни каже кой се е обаждал този ден на Зимарин?

— Каза ми. Преди Зимарин да ме извика, за да ми съобщи за обаждането на Бабаянц, в кабинета му бил Амелин и Зимарин нещо го навикал… После изскочил от кабинета: «По дяволите, я повикайте секретарката на Следствения отдел!» — тоест мен.

— Значи някой се е обадил на Амелин.

— Сигурно. Но моето лично разследване беше дотук.

— Защо изобщо изясняваш случая, Клава? Страх те е, че никой няма да ти повярва, ако започне да се разнищва, така ли?

— Отначало да. Но после всичко това взе така да не ми харесва…

— Не се тревожи за нищо. Аз лично ще говоря със Зимарин. Помоли Вера Степановна да ме запише за приемното му време, рано сутринта. От теб искам мълчание, никому нито думица. Самата Вера Степановна да не те издаде?

— О, как не! Тя не може да понася Мухоморката. А особено пък жена му, онази хубостница. — Клавдия сви устни.

— Какво й е виновна Валерия… — Турецки се запъна, изчерви се, но продължи: — … Валерия Казимировна?

— Използува я в извънработно време. Ту я праща на пазар, ту при някакви типове за кожух… Последният й номер бил, че ще учи пиано, та заръчала на Верка да й намери учителка с препоръки. Някога била живяла с мъжа си н’ам къде си зад Полярния кръг, в град Караул, запомних го заради името, и там заобичала музиката, понеже умирала от скука. Но научила само «Танцът на малките лебеди». Знам го от Верка, тя напипала някакви писма на Валерия. А пък самата Валерия е злоба, усойница и е страхотно алчна.