никакви претенции и не ходех дори на лов, защото убиването на животни винаги ми е било противно. Но, разбира се, не знаех дали сега ще ме оставят да уча тук. Затова допуснах тази малка грешка. И затова дойде мадам Зет.
От първия момент беше ясно, че мястото й не е в моя живот. Беше застанала на прага на мансардната ми стаичка като манекен от моден журнал, и то от френски моден журнал, дори имаше къс воал пред очите, каквито тогава не се носеха у нас. „Заради бръчките“ — досетих се по-късно аз. Ухаеше на „Шанел“, а аз тогава не знаех, че такъв парфюм изобщо съществува. Тя произнесе моето име, явно беше дошла при мен и аз я поканих да влезе; не можех да направя нищо друго, защото щеше да бъде неприлично да изгоня една чужденка още от врата-та, преди да е проговорила, пък и не можех да си го позволя, та аз съм възпитан човек, а освен това доста ми харесваше, макар в квартирата си да забелязах, че сигурно минава четиридесетте.
— Наричайте ме мадам Зет. Всички ме наричат така — каза тя и седна на единствения стол, на който нямаше разтворени книги. Не гледаше около себе си, сякаш не забелязваше безпорядъка, полегатия мокър таван, от който капе вече две седмици в празната консервена кутия, както и незастланото легло, и сякаш не усещаше миризмата на Плесен в жилището ми, а непрекъснато се взираше в очите ми. Нейните имаха кафяви ириси и аз не можех да отгатна какво всъщност мисли и какво чувствува, в очите й можех да прочета само, че ми говори, те бяха комуникативни, съобщителни очи с перде от стомана. — Утре сутринта заминавам за Париж. Имам паспорт за себе си и за мъжа си, който е французин. Мъжът ми няма да пътува утре с мен… — добави тя и запали цигара. Пушеше „Лъки Страйк“ в опаковка на комисията за „УНРА“3, но без бандерол върху нея. — Професорът ми спомена за вас… — подхвърли тя като в шпионски филм.
От този момент сякаш наистина заживях в шпионски филм. Това беше животът на госпожа Зет и аз нямах достатъчно сили да му се противопоставя. Когато мисля за всичко сега, когато преценявам защо не я изгоних още тогава и не си осигурих спокойствие, защо не се освободих от убийствата, който последваха, не мога да си отговоря. Та нали още докато бъбреше за паспорта и професора, й казах колебливо:
— Знаете ли, аз не говоря френски. Никога не съм се занимавал с подобни неща… — Нямах предвид езикознанието, защото беше ясно с какво се занимава мадам Зет.
— Професор Нилс Бор също не се е занимавал с шпионаж. Но фактът, че Интелиджънс го отвлече, реши изхода на Втората световна война. Физиците носят голяма отговорност. Трябва да се борите. Трябва да се решите.
— Само това не… — изпуснах се аз. — Това е много трудно, щом като човек иска да живее поне донякъде съгласно научните принципи. — Винаги дълго се колебая, когато искам да се избавя от първите импулси и хрумвания, които ме подтикват към неразумни дела.
— Та нали вече сте се решили — каза тя и изглеждаше разочарована. — Искате да издадете книгата си…
В този миг иззвъня телефонът. Благодарение застъпничеството на Лампъл имах в квартирата си телефон. Тогава това не беше толкова просто нещо и номерата в Прага навсякъде бяха петцифрени. Обади ми се Анчи. Не бивало да върша глупости. Трябвало веднага да се върна на работа, защото иначе другарят доцент щял да си направи съответните изводи, наложило се дори тя да го успокоява. И накрая интимно изхлипа по телефона, че май съм искал да я убия. Не знам защо ще я убия, като си подам оставката. Никога нищо не съм й обещавал, в това отношение съм предпазлив, и главно — никога не съм й обещавал, че вечно ще работим в един и същ институт. Но аз се взрях в Зет, която изглеждаше малко неспокойна и демонстративно се ровеше в голямата си ръчна чанта. Може и да ми се е сторило, но в този миг си помислих, че търси в нея револвер, разбира се, инкрустиран със седеф, каквито шпионките винаги носят, и казах на Анчи:
— Ще дойда. Естествено. След малко… — И в този миг се реших. Оставих слушалката.
— Ще издадем книгата ви. И ще купим плановете ви… — каза мадам Зет и в ръцете й седефеният револвер се превърна в пудриера с огледалце. Поправяше своя „мейк ъп“, както се изрази тя, или своя грим.
— Аз нямам никакви планове…
Тя рязко затвори пудриерата си.
— Стига толкова. Защо лъжете? Знаем с положителност, че във вашите зали се работи над важно откритие. Това ни интересува. Необходимо ни е да научим къде държите плановете си. Нищо повече. И ще ви платим. Ще получите място, където пожелаете. Или искате да оставите плановете на господин Лампъл? За всичко това? И след всичко това?
Бях доволен, че не говореше за патриотизъм, макар всеки момент можеше да заговори за патриотизъм и тогава веднага щях да я изгоня, защото това беше любимата тема на професора.
— Ще ги оставя на Лампъл. Ами че тези планове са негови. Собствените му опити. — До този миг им се бях подигравал. Не вярвах, че Лампъл може да открие нещо… Вече прибирах нещата си в чантата. В нея беше дори сутрешната ми закуска, увита в пергаментова хартия с чертежи. В иститута имаха много такава хартия. Говори се, че през време на войната у нас е работил самият Месершмид. А института са го охранявали специални доверени лица на зондеркомандо4. — Сигурно продължава да работи върху някой от нацистките опити… — добавих аз.
— Но вие можете да установите това, разбирате от тези неща…
Тя май ме молеше, но ми беше омръзнала вече. Запътих се към вратата и тя след мене. Отхвърлих предложението й да отида вечерта в „Ноктюрно“, където щяла да ме чака, и клатех глава, може би защото се страхувах или защото изведнъж всичко ми се бе сторило твърде невероятно. Пред къщата не се качих в колата й, а заминах с трамвая. Тя имаше голям „Форд“. А тази кола много бие в очи и се съмнявам да се изплъзне от нашата Държавна сигурност.
Върнах се в института. Не виждам в това нищо лошо, всеки има право да се колебае. Всичко можеше да свърши съвсем спокойно, ако в кабинета не ме чакаше Анчи. Седеше на стола, на който сега съм седнал самият аз, и плачеше в кърпичката си. Очите и бяха подути и съвсем не беше толкова хубава като мадам Зет, въпреки че може би е с двадесет години по млада от нея. Хвърли се на врата ми, като че ли ми беше жена, и започна страстно да ме целува.
— Смятах, че няма да дойдеш. Смятах, че няма да дойдеш…
Не разбирах какво лошо има в това, ако не бях дошъл, и исках да й го обясня, да й заявя, че желая свободно да разполагам със своята съдба, че нямам намерение да се обвързвам. Но преди да успея да кажа нещо, тя ме порази с всеизвестната фраза:
— Трима не могат да живеят от моята заплата…
— Трима ли?
Исках да говоря за интимните подробности, за това, че никога не съм искал дете. Но ми се струваше много неприятно, добре знаех, че Анчи ходи само с мен, знаех, че по своему ме обича — обииича, както се изразяваше тя, и малко се страхувах.
— Не се ли радваш? — попита ме тя, както всички жени в подобно положение. Това беше второто неочаквано събитие през този ден. Книгата, а сега Анчи. Замислих се дали няма някаква зависимост между тях. Явно това е зависимостта на моя собствен живот. Но защо именно тези две събития се бяха срещнали, не знам, както и не ми е известно с какво бях допринесъл за това Анчи да се влюби в мене. Аз съм нормален мъж и имам нужда от жена. Понякога вечер ми е тъжно и ми е необходим някой, който да се грижи за мен, но не робувам на силни страсти, не мисля много-много за частния си живот и ми се струват смешни хората, които искат да са щастливи. Аз просто не искам да бъда недоволен. Това е нещо друго. А ще бъда недоволен, ако се сдобия със семейство, жена и задължения, преди да съм постигнал успех, преди да съм се наложил във физиката, защото решително няма да пожертвувам физиката само за да живея като милиони други. Наистина винаги съм мислел така и досега не виждам в това нищо лошо, нищо, което да ме прави престъпник. Постарах се да проявя към Анчи колкото се може по голямо съчувствие. Запознах я със своите принципи. Със своята работа. И й написах писмо до един приятел, който през цялата война работеше в родилен дом като акушер и неотдавна бе завършил медицина, така че неговите аборти бяха съвсем сигурни.
— Не. Как можеш? Та това е глупост. Мислех, че ме обичаш…
Вечните приказки, които не можем да избегнем, защото все пак сме хора. Понякога ми се струва, че
