посредством удоволствията и любовта ние отново и отново попадаме в капана, който ни е поставила природата, или, казано без персонификация, като отделни индивиди попадаме в клопката на своя естествен вид, с това човечеството заробва хората, защото ние не можем да живеем без удоволствия и любов, при все че така служим само за размножаване на клетките и удвояване на хромозомите. Анчи не разбира тези неща. Ходя с нея, защото има хубави крака и всъщност… Никога не съм мислил защо ходя с нея, знам само какви са краката й. А това е много малко. Никога не сме говорили с нея за действително важни неща. Казах й го.
— Не можем да живеем заедно. Не се разбираме…
Тя си отиде обидена. Опомвах се бавно. След малко ме обля студена пот. Разбира се. Ако каже всичко на Лампъл, с мене е свършено. Какво да правя? Професорът няма да ми помогне, това е вече ясно. Ако Анчи заговори, ако ме обвини, а тя присъствува на всяко събрание… Защо ли се залових с жена от работното си място? Но с кого да се заловя? Та аз не ходя никъде освен на работа и у дома. Би трябвало да хвана някоя от улицата или в трамвая, но и в трамвая в повечето случаи чета бюлетините. С Анчи се срещах всеки ден. Затова и започнах да ходя с нея. Мислил ли е някой за това каква роля играе тук случайността? Случайна ли бе срещата ни? Или бе резултат от нашата работа и нашите интереси? Човек си намира-жена, каквато му диктува интересът. Поне с мене беше така. Секретарката на директора. Но какво ще правя сега? Сега директорът ще ме изгони не само защото съм написал погрешна книга, но и защото принуждавам любимата си да абортира. И волю-неволю ще трябва да отида при нея. Волю-неволю ще трябва да се оженя за нея. Волю-неволю…
Но докато мислех за сватбата си, аз излязох от главната сграда и бавно се запромъквах към лабораториите. През деня там не беше затворено. В главния експериментален бункер проникнах съвсем лесно. Докато мислех за сватбата си, реших да мина на страната на госпожа Зет. Кой знае дали не го бях решил още преди това. Така че отново се озовах в детективската история. Но нямаше нужда да разбивам каси, нито да приспивам лаборантите с кърпичка, натопена в хлороформ. Плановете бяха в най-горното чекмедже. Точно пред главната галерия на бункера.
Тайната на нашия бункер остана неразкрита след края на войната. Засега никой не знаеше както трябва какви опити са правели тук немските инженери. Намерихме само няколко странни тела, подобни на пури, може би някакви нови ракети, и странна галерия, която по-скоро приличаше на дулото на огромно стоманено оръдие със специален диаметър и която е могла да служи или за експерименти с големи скорости, или за изпробване на съответен материал.
Никой не разбираше от това, защото целият научен щаб заедно със зондеркомандото беше избягал още през април четиридесет и пета година. В института получихме празни помещения. Мене самия тайната на експерименталните бункери никога не ме беше интересувала. Не се занимавах с нея.
А Лампъл я беше разгадал.
Преглеждах плановете нервно и страшно бързо, защото се боях, че всеки миг някой ще ме изненада. Беше ясно, че се подготвя голямо откритие. Просто главата ми се замая. Лампъл, политикът, на когото никога не вярвах особено, изведнъж излезе по-добър от мен. Това не бе никакъв теоретичен труд, никакво присвояване и разясняване на чужди мисли, а откритие. Истинско необикновено откритие.
Сложих всички планове обратно в чекмеджето и внимателно излязох от сградата. Вече беше паднал здрач. Исках незабелязано да изтичам покрай портиерната, но Лампъл беше там и като че ли ме чакаше. Разхождаше се от едната стена до другата и пушеше цигара след цигара.
— Къде беше? — отново ми заговори на „ти“ той. — Какво става с теб? Търсим те из цялата сграда…
Сега вече наистина се уплаших.
— Бях в библиотеката… — измънках аз, защото Лампъл знаеше, че често оставам в библиотеката чак до вечерта. Той се огледа и ме отведе в колата си. Този път не отказах.
— Какво А е на Анчи? — попита ме след малко. Значи казала му е.
— Не знам. Но защо трябва да се грижа за нея? — Бях готов всичко да отрека.
— Знам, че ходи с тебе. Следобед избяга от работа. Без палто. Какво й е станало?
Не разбирах защо изведнъж стана толкова внимателен, не се бях досетил още нищо, и още повече се уплаших. Спря пред къщата, където живееше Анчи. Докара ме чак тук. Едва тогава разбрах.
— Бъди внимателен с нея, тя е добро момиче… — каза той, като ми отваряше вратата. — И да забравим сутрешната кавга.
Не ме погледна в очите.
— Значи, ще препоръчаш книгата ми? — попитах го с надежда аз.
— Що за глупост. Но няма да те изгоня. Макар че няма да ми бъде лесно. Смяташ ли, че хората не те наблюдават?
И запали мотора, без да ми подаде ръка. Прави го само заради Анчи, това е ясно. А ако научи?… Вземах стълбите по две наведнъж. Щях да бъда доволен, ако някой ми кажеше какво не одобрява в мен. На кого преча? Това е непоносимо. Кой живее-по-скромно от мен? Не се връщам от работа с колата на института като Лампъл, нямам шофьор.
Анчи не си беше у дома. Хазайката й не я бе виждала от сутринта. От една телефонна будка позвъних на приятеля си в родилния дом. Трябваше да се обаждам на три пъти, защото автоматът беше повреден. Анчи я нямаше и там. Какво е направила тогава? Да не е заминала при родителите си? За Кладно? Без палто? Изпитвах страх. Страх за нея и за себе си. А когато човек го е страх, няма възможност за избор. Това е стимул за действие, който открай време е валиден при живите същества и дори укротителите на зверове — най-свирепите и най-силни животни — постигат изключителни резултати с помощта на страха.
Мадам Зет беше седнала в малко розово сепаре в „Ноктюрно“, матовата светлина заместваше воала й, имаше странна прическа и изобщо не приличаше на звероукротител. Пиеше мартини.
— Идвате късно — каза тя и погледна главния келнер. Той веднага дойде при нас. Заговори ми на френски. Ами ако митничарят направи същото? Или някой полицай?
— Oui5… отвърнах едносрично аз. Главният келнер се постъписа. Мадам Зет се усмихна. Тази единствена френска дума всъщност издаде всичко.
— Моят съпруг говори чешки — каза тя на главния келнер. — Само че понякога с акцент. Особено го затрудняват чуждите думи… — отново се усмихна тя.
Това ми е недостатък. Понякога дори си купувам кифла, като използвам жаргона на физиците. Но не обичам да го правя. Не обичам също, когато хората ми се присмиват.
— Нищо няма да ям. Донесете ми сливова ракия! — заявих на главния келнер и по този начин се избавих от него. Показах се патриот поне с тази напитка. Но иначе отсега нататък съм свързан с мадам Зет. Значи, бях предпочел нея пред Анчи. Разказах й всичко за експерименталния бункер.
— А какво са целели с това? За какво е трябвало да им служи? — попита ме тя.
— Може би са искали да създадат някакви нови ракети с човешки екипаж, защото в пурите има място за двама, или пък са се опитвали да конструират някакви ракетни камикадзе, ракетни пилоти на смъртта, защото още не им е била известна системата за насочване. Ако Лампъл не се лъже, в този експериментален бункер апаратите могат да достигнат фантастични скорости…
Главният келнер ми донесе сливовата. Извини се, че днес нямало да има програма. Господин Колдински, единственият пражки аранжьор на стриптийз, от вчера бил в Мюнхен. Госпожиците също избягали. Салонът бил определен за някаква млада театрална трупа. Зад спуснатата завеса чувах как рецитират с фалцет „Прекрасно“ от Маяковски. Само неоновото голо тяло върху фасадата все още сияеше ту с виолетова, ту с червена светлина. Но заоблените линии на гърдите бяха паднали и всъщност там се появяваха контурите на някакво уродче с хлътнал гръден кош.
— И бифтекът е корав — усмихна се мадам Зет. — Да не би да е от бизон? — С това тя ми обещаваше у тях, в Париж, маси, отрупани с най-изискани деликатеси.
— Мисля, че наистина ще направя най-добре да замина с вас — казах й аз. — Тук просто няма да мога да работя.
Тя ме изгледа делово:
— А мислите ли, че там ще ви пуснат да припарите до нещо? Наистина ли смятате, че всички университети на Запад ви очакват, че нямат свое младо поколение учени, свои проблеми, свои училищни
