Внезапно компютърният специалист извика задавено и стисна главата си с две ръце, после, без да отвори закопчалките, бясно задърпа шлема, като мачкаше и изкривяваше приспособленията по него. Падна напред върху пулта, увиснал на придържащия колан, и зашари конвулсивно с пръсти по бутоните. Изображенията на екраните заиграха и се размиха, насечени от ярки като светкавици линии, корабът трепна и осветлението започна да примигва. Воят на алармената система заглуши ругатните на Киар, хлътнал в седалката от внезапното ускорение.
— Внимание, тревога трета степен — разнесе се безстрастният глас на бордовия компютър, поел кораба в свои ръце. — Автоматична смяна на зададения курс. Избягнат сблъсък с движещо се тяло — позиция на екрани А1 5/28 и А2 3/6. Повреда в енергийното захранване на пети сектор, защитни екрани не функционират. Внимание, повтарям съобщението…
Гласът внезапно се изгуби сред силно пращене, воят затихна и светлините отново блеснаха. Проснат върху пулта, Гирсън лежеше неподвижен.
— Пети сектор, там е мозъкът на КА-500! — извика Киар. — Първи и втори пилот, навигатор Харт, готовност за преминаване на ръчно управление!
— Превключвателят не функционира, сър — скръстил ръце пред блокираната система за ръчно управление, първият пилот Стенс мрачно погледна капитана.
— Орвик, иди в пети сектор с бордовия инженер и аварийната група, докладвай оттам непрекъснато! — обърна се Киар към втория си помощник, прескачайки Петнистия Фрик, който предвид последните събития не обели дума в защита на ранга си. — Стенс, наблюдавай шлепа и бъдете готови за атака, ако включим поне оръдията! Фрик, изключи пулта на Гирсън и виж какво става там!
Орвик излезе тичешком, а Петнистият разкопча колана си, без да бърза особено, и тръгна към кабинката.
— Пултът е изключен, повече от половината му блокове са извън строя, на Гирсън му няма нищо, просто е припаднал — долетя след малко гласът му оттам. — Какво ще кажеш, Харт, добър прихващач си имаме, а? — обърна се той полугласно към навигатора. — Заради това мекотело изпуснахме плячката.
Харт не го чу, защото се беше втренчил в екраните с отворена уста, а Стенс и вторият пилот бяха замръзнали в същите пози.
— Капитане — извика той с пребледняло лице, — вижте шлепа!
Старото корито правеше изненадващо бърза за вида си маневра и вече почти се бе озовало над тях. Мощният удар, който разтърси „Торнадо“ след малко, показа, че въоръжението му е влязло в действие. Виковете на пиратите се смесиха с наново включилата се сирена, а внезапно проработилият компютър съобщи повреди в още два сектора. Като описа елегантен завой, шлепът се устреми към тях с немислима за обикновен товарен кораб скорост и Киар вече беше убеден, че е попаднал на изключително добре замаскиран имперски кръстосвач. Той скочи от мястото си, като почти разкъса колана от бързина, побягна и изкрещя в микрофона заповед до екипажа за незабавна евакуация, а до Орвик — да дойде в капсула №1 в товарния отсек. Харт и останалите го последваха след секундно колебание и зарязаха Гирсън на съдбата му.
Вторият удар ги настигна пред хангара, където изпопадаха в купчина на пода, а най-отгоре се стовари бързащият от пети сектор Орвик. Бордовият компютър успя да включи останалите незасегнати силови щитове на „Торнадо“, но дългият опит на Киар му подсказваше, че следващата атака ще ги помете като паяжина и корабът ще се разпадне под краката им. Няколко капсули едва успяха да се изстрелят, за да наблюдават отстрани с безсилна ярост разлетелите се след третото попадение метални отпадъци и човешки останки на неуспелите да напуснат кораба. „Торнадо“ вече не съществуваше.
Кръстосвачът прибра капсулата, в която бяха Киар, Фрик, двамата пилоти, Харт, Орвик и главният енергетик Рагнар. Когато пиратите излязоха от нея, стиснали оръжията си, за тяхна изненада не ги чакаше строен взвод от Космическия флот. В просторния тъмен трюм беше тихо и освен тях нямаше друго живо същество. След няколко неуспешни опита да отворят люка, който според тях водеше към вътрешността, те се оттеглиха обратно в капсулата, за да изчакат развоя на събитията. Корабът не приличаше много на патрулен, а и гласът, който най-накрая се разнесе от свързочния блок, ги увери в това. Киар трябваше да приеме предложението на неизвестния капитан, което звучеше като ултиматум.
Можеше да избере трима души, които да го придружат. Той самият беше отличен пилот, затова се спря на Рагнар, Харт и Фрик. Нямаше доверие на Петнистия, но се нуждаеше от острия му ум и умение да се ориентира бързо при критични обстоятелства, освен това главната причина за досегашните им разногласия беше ликвидирана. Ако имаха щастието да се доберат до базата на астероида Целтин, Фрик нямаше да фигурира в следващия му екипаж, но засега беше необходим. Положението им можеше да бъде много по- лошо. Бяха се отървали от смъртта, а кацането на каквато и да е планета им даваше възможност да избягат.
След ново дълго очакване металната преграда на трюма се отвори към осветен коридор. Четиримата пристъпиха напред предпазливо, объркани от това, че ги оставиха да се движат въоръжени. От другата страна на коридора, в трюм като този, от който идваха, ги чакаха двама души, застанали до малък катер за планетни операции. С лек, непознат акцент единият даде на Киар инструкции и тържествено протегна към него запечатан плик от шумоляща хартия. Поемайки архаично изглеждащата пратка, пиратът огледа фините им мършави ръце и тела, като претегли шансовете си за победа, ако ги нападне. Те бяха бледи, изпити и приличаха по-скоро на призраци, отколкото на хора. Не изглеждаше трудно да се справи с тях, а и на Орвик изглежда му идваха същите мисли, защото задиша шумно. Киар долови с крайчеца на очите си движението на бластера му и леко го докосна по ръката. Нямаше защо да рискуват, след като ги пускаха с оръжията и им даваха совалка на разположение.
Събитията напоследък бяха толкова странни, че вече изпитваше съмнения дали ще се спасят на планетата, която примамливо се разстилаше под тях. Предчувствието не го излъга. Мълчаливите сериозни посрещачи, облечени в еднотипни широки и тъмни дрехи, веднага ги подканиха да се освободят от бластерите си. Харт се възпротиви енергично и се наложи да му отнемат оръжието с цената на счупената му дясна ръка. Обидната леснина, с която го направиха, бързо убеди останалите и до храма, където ги заведоха, нямаше повече произшествия. Надеждите за бягство се рушаха и сега, като гледаше неприятния старец, спрял пронизващ поглед върху него, Киар се зарадва, че прояви благоразумие и си остави отворен пътя за връщане. Той не знаеше, че катерът вече бе отлетял обратно и корабът замина в неизвестната посока, от която беше дошъл.
Старейшината се взираше в пратеника и се питаше откъде загадъчният Гарт знае тайните знаци на Братството. Досега личността му беше пълна тайна — или може би личността им, защото по всички признаци личеше, че организацията е мощна поне колкото Братството, а дори и повече. Мисълта за това му беше неприятна и той я прогони. Според писмото, Киар и останалите бяха оставени на негово разположение, нещо като добавка към даровете за Храма, и засега изобщо не предполагаха какво ги чака. Четиримата пирати бяха яки и здрави мъже, щяха да издържат доста години работа в мините. Той раздвижи леко пръстите си по посока на Фу.
— Е, нека Небесата бдят над вас. — Старейшината направи недвусмислен жест на смаяния гост към изхода. — Подножието на Нису е доста далече.
— Какъв Нису? — смотолеви объркан Киар. — Няма ли да предам отговора Ви?
— Даровете са приети и молбата ще бъде изпълнена — успокои го старецът, като даде възможност на Фу да го изведе навън мирно и кротко.
Грубите сцени щяха да се разиграят извън оградата на Свещения хълм и Киар щеше да бъде изпратен, заедно с другите трима, към рудниците в планинската верига на север.
Останал сам, Ли се изправи и разкърши рамене. Отвори малката вратичка в дъното на стаята и се спусна по тясната каменна стълба към вътрешния двор. По хлътналите, очукани от безброй стъпки плочи, с които беше настлан, потракваха грубите дървени сандали на разхождащите се братя. Насадените по края дървета цъфтяха и много от тях бяха предпочели свежия им аромат и вечерната прохлада пред задушните си килии. Тези часове на деня, свободни от занимания, бяха отредени за почивка, размисъл или събеседване. Разговорите бяха оживени, макар че никой не повишаваше глас повече, отколкото изисква приличието. Спореха главно жреците, образували големи кръгове, с блестящи на слънчевите лъчи оранжеви роби и обръснати до кожа глави. Братята-воини бяха малко и се движеха по двама-трима, рядко размесени в жреческите кръгове. Тъмните им дрехи се открояваха на фона на останалите, а дългите коси бяха стегнато
