сплетени и завити нагоре. Те се разбираха помежду си с леки жестове и предпочитаха да се вслушват в околната глъчка.
Старецът плъзна поглед над множеството, докато съзря човека, когото търсеше и му направи знак да се приближи. Близкостоящите, забелязали появата на Старейшината, го посрещнаха с поклони и се отдалечиха към другия край на двора. Невисокият широкоплещест мъж, запътил се към него, вървеше уверено и гъвкаво, въпреки неудобните налъми. Коленичи, като допря челото си до кожените сандали на краката му, докосна с устни края на робата и остана така, свел глава.
След кървавия метеж на воините и част от жреците преди много столетия още в Старата родина, довел до насилствена смяна на Старейшината и съветниците му, новият Старейшина си взел поука от случилото се. Разпоредил всички обитаващи или посещаващи Свещената територия да носят дървени чехли, известяващи с тракането си присъствието и броя им отдалеч, като запазил за себе си и членовете на Съвета привилегията да носят леки и безшумни обувки. Това събитие се случило отдавна, в зората на създаването на Братството, много преди заселването им тук на планетата Кин. Указът и историята, довела до появата му, бяха отразени в няколко древни свещени текста, до които малцина имаха достъп, тази предпазна мярка изглеждаше вече излишна, но традицията беше останала.
— Стани, братко Ишанг и чуй словата на Великата от моята уста! Пътят те води много далече в Hейна прослава. Избери двама души и елате при мен в първия час на зората.
— Да бъде Нейната воля, учителю, незначителният ми живот й принадлежи! Бих взел братята Чен и Раад със себе си.
— Бързо решаваш и изборът ти е добър. Върви и се приготви, братко!
— Да, учителю. — Ишанг целуна почтително още веднъж подгъва на дрехата му и си отиде, сподирен от прикритите любопитни погледи на братята, които му правеха път.
— Четиримата вече тръгнаха към Нису, учителю — обади се Фу, застанал на горното стъпало.
— А, да! Братко Фу, нека дойдат всички съветници. Аз ще бъда в библиотеката, повикай ме, когато се съберат.
— Но, учителю, вече изпратихте брат Ишанг и…
— Не свиквам Съвета за това — прекъсна го Ли властно. — Ти също ще присъстваш.
2
С последен тласък главните двигатели се изключиха. Ракетата, малка луксозна яхта клас Z, послушно легна на орбита около целта си — блестящата и искряща Ромиа, заобиколена от гроздове кораби като лампа сред рояк насекоми. Синд раздвижи тялото си, изтръпнало след хиперпространствения скок, и хвърли поглед към уредите. Планетарните двигатели бяха започнали работата си, придвижвайки го към близкия пристан по крива, начупена траектория. Сред гъмжилото около Ромиа отклоненията бяха повече от необходими — сблъсъците се избягваха с непрестанно лавиране. Сложните пируети бяха оставени изцяло в ръцете на автоматиката, при ръчно управление дори опитен пилот сигурно би превърнал себе си и близките няколко кораба в прах.
По екрана пробягаха отблясъци и се появи момиче с усмивка, която би правила чест на всеки космонавигационен център. Професионално успокоителното изражение, заедно със семплата прическа и униформата без нито една гънка, внушаваха на пътниците, че предстоящото кацане ще бъде извършено също толкова делово и изрядно. Синд реши да намекне на Императора, че има и други варианти освен диспечера-офицер с каменна физиономия, който излайва отсечени команди. Идеята му щеше да се квалифицира като ненужна приумица, но можеше поне да опита.
— Добре дошли на Ромиа. Тук десети център, сектор ГХ4. Приехме идентификационните ви сигнали и отваряме коридор. Външното управление при нашата организация на трафика е задължително. Моля, дайте ми кода си, за да поемем приземяването — гласът също беше спокоен и приятен, завършващ щрих на картината.
Докато набираше кода за външна връзка с компютърната система, Синд с изненада установи, че се чувства доста нервен.
— Вие имате резервация за хотел в столицата и клетка в паркинг „Север“. Променили ли сте намеренията си?
— Не — ръцете му започнаха да овлажняват.
— Започваме приземяването. Моля, не ставайте и изпълнете инструкциите при кацане. Предупредителният сигнал е минута преди старта.
Усмивката на служителката стана с няколко градуса по-топла, но неприятното чувство не го напускаше. Бездушните електронни механизми, които трябваше да го доставят невредим долу на планетата, грешаха изключително рядко. Обаче един грешен знак, вкаран умело в програмата от нечия ръка, би го свършил. При тази скорост краят му щеше да бъде внезапен и бърз, а освен това, пакетиран в антигравитационния пашкул на креслото според споменатите инструкции, се чувстваше безпомощен като червей. Доста ръце биха поровили в програмата, ако знаеха кой е той, но по нищо не личеше, че са го разкрили. Местонахождението му беше известно само на Императора, изпратил го тук в пълна тайна. Няколкото души, които подготвиха операцията, бяха изолирани преди началото й и щяха да си останат така до неговото завръщане. Документите му бяха на името на Фил Канти — новозабогатял търговец на техника за минно строителство, пътуващ за забавление с частната си космическа яхта до планетата-курорт Ромиа, известна в този край на Империята. Легендата беше изпипана в подробности, но въпреки това той се чувстваше неспокоен и напрегнат.
На таблото засия червен светлинен сигнал, последван от звуков — нисък и протяжен. Рязък металически глас надвика засилващия се шум на двигателите.
— Внимание, стартирана програма за планетарно кацане с външно управление. Всички системи в готовност, 60 секунди до старта.
Синд пое дълбоко въздух и се приготви да изключи съзнанието си. Нямаше желание да слуша предстартовото броене, нито да изпита неприятните усещания на очакването, колкото и кратко да беше то. Като си пожела никой да не е бъркал в компютъра, той затвори очи и изчака покоят да го обгърне.
— Господин Канти, моля събудете се! Господин Канти, приземяването завърши. Добре ли сте, моля отговорете! — мекият глас на ромианката-диспечер проникна разтревожен и настойчив в заобикалящото го небитие.
— Всичко е наред — каза той, осъзнавайки тишината в кораба.
— Намирате се на паркинга. С багажа си ли ще пътувате, или да го транспортираме отделно?
— Имам съвсем малко багаж и ще го взема с мен. Надявам се, че тук ще мога да попълня гардероба си, както и да закупя някои други необходими вещи?
— Разбира се — усмихна се ромианката. — На рампата ще ви чака аеротакси на хотел „Корона“, включено е в заплатената от Вас резервация. Ако желаете първо да се разходите, ще се наложи да дойдете при нас, за да ви издадем кредитна карта.
Според Синд, един преуспял напълняващ търговец, свикнал на удобства, не би хукнал веднага да разглежда града.
— Благодаря ви, но предпочитам да отида направо в „Корона“. Разполагам с време за разходки, след като се настаня.
— Пожелавам ви приятно прекарване на нашата красива планета! — с последна усмивка служителката посегна към клавиатурата пред себе си и екранът потъмня.
По всяка вероятност тя вече се бе заела с друг туристически кораб, а Синд остана сам със себе си, което не го опечали. Каютата му беше неголяма, обзаведена удобно и очебийно скъпо, но без стил. Разкошните вещи сякаш имаха единственото предназначение да показват богатството на собственика си. Търговецът Канти, както си личеше, притежаваше доста пари и напълно му липсваше изискан вкус. Това не беше чудно, в смисъл че бе типично за представителите на Търговската гилдия, забогатели бързо. Корабът беше закупен точно от такъв търговец и в интериора не бяха променили почти нищо. Синд беше сигурен, че обстановката няма да предизвика подозрението на ничии любопитни очи, решили да надникнат тук.
Голямото кристално огледало, монтирано на тапицираната с мек зелен плат стена, отразяваше Синд в цял ръст, а отварящите се под ъгъл странични крила позволяваха да се види в профил и гръб. Той се огледа
