стереотипът на вампир, който, освободен от малкото си привлекателни качества, приписвани му от фолклора, се превръща все повече в персонаж очарователен, пленителен и обаятелно съблазнителен. На това всъщност се дължи и огромния му успех сред широката читателска публика. Колкото до жената-вамп, тя черпи характера си на изкусителна съблазнителка от традициите на античните легенди — сукуба, Жената-Демон, Принцесата на Мрака.
Първият истински роман за вампири (признат от всички изследователи-вампиролози) е „Вампир“ на доктор Джон Уйлям Полидори, появил се още през 1819 година, невярно приписван от някои литературни критици на лорд Байрон, който всъщност е нахвърлял само общата му схема. Този роман ще бъде последван през 1836 от „Влюбената мъртъвка“ на Теофил Готие и от „Кармила“ на Шеридан Льо Фаню през 1871. Настават славните времена за вампира, негивият персонаж навлиза и в театъра. Александър Дюма също ще направи свой опит по „Вампир“ на доктор Полидори. В интерес на истината тази мода бързо секва и то най- вече поради ниската литературна стойност на произведенията. Но с публикуването на „Дракула“ на Брам Стоукър през 1897 година, роман, който със своите качества допада изключително на читателите и се посреща с възторг от викторианската публика, се отбелязва поврат в литературното развитие на вампира. „Дракула“ се превръща в модел за всички по-сетнешни опити, той е, така да се каже, портретът-робот на съвременния вампир — върлуващ нощем, властващ над природните стихии и хората, боящ се от чесън и сакралните християнски символи. Въпреки казаното, този приписван на въображението на Стоукър архитип, въплътил в себе си много елементи от преданията и легендите, в действителност вече е бил разработен в една малко известна немска новела от анонимен автор още през 1860 година — „Тайнственият чужденец“. Приликите между двете произведения са така многобройни и така поразяващи, щото много от изследователите смятат, че или Стоукър твърде нашироко е заимствал от анонимната новела, или самата тя е мистификация. От друга страна пък много от действащите елементи и в двете произведения са открити в друг един голям роман, пак от анонимен автор — „Вампирът Варни“, публикуван двадесет години преди това — през 1840-та. Заслугата и голямата оригиналност на „Дракула“ и Брам Стоукър е, че въплъщава в повествуванието реална историческа личност — румънският войвода Влад Дракула, известен с жестокостта си, човекът, който набучвал на кол своите врагове, и чийто труп изчезнал мистериозно дни след погребението на войводата.
Образът на вампира продължава да търпи развитие. В пиесата на Хамилтън Дийн от 1924 година героят-вампир за първи път облича официално вечерно облекло — фрак с папионка и пелерина, атрибути, които ще станат оттук нататък неразделна част от неговата „екипировка“. Пиесата на Дийн имала такъв огромен успех, че няколко години по-късно преминава Атлантика и седмици наред триумфира блестящо на Бродуей. Изпълнител на главната вампирска роля е Бела Лугоши.
Киното поема хвърлената ръкавица. Първата официална адаптация по романа на Стоукър — „Дракула“ е на Тод Браунинг от 1931 година, която обаче е предшествана от вампирския филм на Мурнау — „Носферату“ от 1922. Темата за вампира се оказва изключително благодатна и затова не буди учудване, че в САЩ чак до края на Втората световна война „Дракула“ вдъхновява много писатели.
През петдесетте години американската култура масово навлиза в Европа. Кристофър Лий поема щафетата от Бела Лугоши. В интерес на истината трябва да кажем, че Дракула не е единственият персонаж, вдъхновил режисьори и романисти. Кармила, на Шеридан Льо Фаню, също е била обект на творчески интерпретации. Но повечето от героите вампири в киното и романите остават верни на модела на Стоукър. Някои автори дори подхващат персонажа от „Дракула“, за да напишат продължение на романа, давайки своето виждане по темата. Така се появяват Реймонд Рудолф и „Архивите на Дракула“, Жанин Калогридис и „Пакт с Вампира“… Някои автори посвещават на вампиризма цели цикли, като Питър Тремайн и неговата трилогия, или пък се забавляват да поставят своя герой в твърде необичайни и невероятни ситуации. Такава е новелата на Манли Уелман, където Дракула дава геройски отпор на нацистите, окупирали неговия замък… На други пък им харесва да си представят какво би станало, ако Дракула не бе победен… Четвърти омъжват кралица Виктория за него и така цяла Англия е завладяна от вампири! Фред Саберхаген е още по-оригинален в своя вампирски цикъл. Подхващайки романа на Стоукър, той се опитва да предаде нещата от гледна точка на вампира, да обясни как и защо Дракула остава напълно неразбран от Ван Хелсинг и останалите герои на Стоукър… В тази вампирска кампания не са забравени нито Шерлок Холмс, нито дори и Зигмунд Фройд… Цяла плеяда са авторите, разработвали така благодатната тема: Уди Алън, Нанси Колинз, Уитли Стрийбър, Катрин Бигелоу, Том Холанд, Филип Ридли, Денис Етчисън, Антъни Хикокс, Сузи МакКий Чарнас, Харлан Елисън; да прибавим към тях и великолепните филми на Френсис Форд Копола, Жоел Шумахер, филмите по Стивън Кинг, чудесните вампирски цикли на Ан Райс, Катрин Кьоно, Брайън Лъмли, Лайза Татл, Танит Лий, Алън Райън, Кати Коджа, психовампирите на Дан Симънс… всеки един е дал нещичко от себе си за доизграждането на образа на вампира…
И така до 1985 година, когато фантастичното и историята се преплитат с действителността в теорията на американския лекар, доктор Дейвид Долфин, който разтърси световния научен свят, доказвайки, че корените на Злото, корените на мита за вампира най-сетне са открити…
ВАМПИРИТЕ — ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ? Каква е всъщност теорията на доктор Долфин? Той смята, че всички поверия и легенди за вампира са възникнали във връзка с твърде рядката наследствена болест на кръвта — порфирия, разпространена единствено в отдалечените и трудно достъпни области на Карпатите, болест, която предизвиква необичайна чувствителност на кожата към слънчевите лъчи с невероятни последствия за организма. Всеки, заболял от тази вродена болест, препредаваща се по кръвно бащино родство, поема огромни рискове, излагайки се дори и за кратко време на слънчевите лъчи, които предизвикват почти мигновена атрофия на кожата. Червените кръвни телца се унищожават и засега само кръвопреливането е единственият ефикасен начин да се спре разпространението на болестта и да се спаси болният. На Балканите, където болестта е най-разпространена, заболелите много бързо се научили как да се ползват от кръвопускането, което можело да им се отрази благотворно, и компенсирали своята анемия като изпивали в огромни количества животинска кръв. На всичкото отгоре засегнатите от порфирия често страдали и от зъбни деформации — кучешките им зъби се издължавали, необичайно се изостряли, кожата на болните ставала восъчнобледа, застигало ги анормално окосмяване1.
Много упоителни вещества могат да предизвикат кризи на порфирия, такова вещество било открито от доктор Долфин в съставките на чесъна. Доктор Долфин смята, че в отдалечените и все още изостанали области на Карпатите, места благоприятни за възникването на всякакви легенди, болните от порфирия и тяхната мания да пият кръв — всичкото това е благоприятствало зараждането на разказите и преданията за вампири и върколаци. А ето какво казва и самият доктор Долфин: „Нощните видения, които вървят наравно с нападенията на вампири, не са нищо друго, освен проявления на спектропатията — болезнен страх от небитието и мрака на нощта. Оттук идват и чувството за подтиснатост и спектралните халюцинации. Както всички страхове, така и спектропатията е заразителна, а това води до епидемичния характер на виденията… В медицинската литература вампиризмът също е интерпретиран като символично проявление на чумата или на човешкия бяс. На вампира, както и на неговия брат — върколакът, — им се носи славата, че могат да предизвикват големи катаклизми — епидемии, наводнения, глад…“
От историята се знае, че по време на чумни епидемии мъртъвците били изключително опасни. Понякога, за да не заразят останалите, те са били заравяни набързо и твърде често полуживи, което до известна степен може да обясни състоянието на някои трупове при тяхното ексхумиране. От друга страна симптомите на чумата — бледност, апатия, треска, халюцинации, — са същите като при жертвите на пасивния вампиризъм. Тоест, вампиризмът би могъл да бъде или пренасяне на болезненото чувство на страх, или медицински симптоми в зоната на свръхестественото. А навлезем ли и в зоната на психоанализата, не можем да не споменем онези, които народът нарича живи-вампири и които през цялото време са съпътствали историята на нашето общество. Става въпрос за тези личности, които пият кръв, така наречените „кръвопийци“, които по този начин искали да останат завинаги здрави и млади. Консумацията на животинска кръв с подобна цел бе твърде разпространена съвсем доскоро. Луи XI, папа Инокентий VIII, граф дьо Шарлоле изглежда не са се задоволявали само с това — животинската кръв не им се сторила достатъчна, злите езици говорят, че обичали да се освежават с кръвта на деца и млади девици… А необходимо ли е да си припомняме за графиня Елжбета Батори, която през XVI век в замъка си в Карпатите обичала да се къпе в кръвта на своите млади прислужници или да я изпива… Още по-насам във времето изследванията на известните специалисти дракуловеди — Раду Флореску и Реймонд МакНъли, — доказаха,
