че самият войвода Дракула също обичал да пийва от кръвта на своите жертви… Да не говорим за серийните убийци и маниаци… През петдесетте години в Англия Джон Хейг, с прозвището „лондонският вампир“, уби девет души, за да се засити с кръвта им. Той даде началото на така наречената „хематомания“ и днес според специалистите в Съединените щати има над сто и петдесет хиляди души, които се отдават на вампирски обреди и ритуали. Тези живи-вампири са хора като всички нас, произхождат от най-различни социо-професионални прослойки, външно по нищо не можем да ги различим от останалите… Значи все пак те съществуват, те са сред нас, те могат да се завръщат, не само понякога…
Дали всичко това не се дължи на факта, че кръвта открай време е била субстанция, заредена с изключителни символи за човека? Знаем, тя символизира виталната сила и духовната възвишеност. В много религии обаче тя е и символ на нечистото, блудството и покварата, както е при будистите. За други религии, еврейската например, кръвта е едновременно и приемник на душата, и е заредена със зловреда енергия. Често срещано явление у много примитивни племена е да се поглъща кръвта на победения враг, за да се сдобие победителят с неговите добродетели. Кръвта е задължителен елемент на червената и черната магии… Да споменаваме ли и за кръвта на Христос, която била раздадена на вярващите след евхаристията — великото тайнство на причастието?
Ето как можем да си обясним защо вампирът-кръвопиец е нападал странстващите по друмищата. Той се е домогвал едновременно до две неща — до телесното (виталната сила) и до духовното (безсмъртието на душата). Както виждаме, неща съвсем познати и напълно понятни…
Макар никой днес в края на този бурен двадесети век повече да не се плаши от Дракула, макар да сме далеч от вампирските епидемии от XVII век, вампирът-джентълмен, вампирът-съблазнител, накратко — Негово Величество Вампирът — дълбоко се е вкоренил в нашето колективно съзнание. Имайки предвид многобройната литературна продукция на тази все така благодатна тема, както и новите творчески вдъхновения на редица световноизвестни автори, не можем да отречем, че на добре познатото ни „чудовище“ все още му предстои дълъг, граничещ с безсмъртие живот, а това е най-сигурната гаранция, че ние все още го обичаме и все още не сме престанали да треперим от страх и от ужас пред него…
Може би този дълъг, но навярно необходим предговор, стана вече отегчителен. Редно е обаче в края да кажем и няколко думи за автора на книгата,
Кой е в действителност той, за каква легенда може да се говори?
Роден на 20 февруари 1926 година в градчето Алъндейл, щат Ню Джърси, заедно с Робърт Блох и Рей Бредбъри, Ричард Матисън всъщност е един от най-значимите творци в областта на фантастиката и хоръра, както и един от малкото все още живи автори-бисери, които с лекота и умение пишат във всички познати жанрове. Още през 1950 година първият му публикуван текст в известното специализирано американско списание Fantasy And Science Fiction, разказът - „Born of Man and Woman“ („Роден от мъж и от жена“), е имал за времето си ефекта на бомба и се оказва прелюдия към многобройни шедьоври — разкази, новели и романи, — превърнали Матисън в класик на жанра и който за съжаление е все още малко известен на българския читател.
Паралелно с литературната си дейност Ричард Матисън работи твърде тясно с киното и телевизията като сценарист — съответно с продуценти и режисьори от ранга на Стивън Спийлбърг(сценарист е на първия му филм — ДУЕЛ), Джек Арнолд, Род Сърлинг, Роджър Корман… Така той е автор на многобройни сценарии за известни сериали и поредици и може би оттук българският читател ще се „досети“ за него. Познати у нас са известните по цял свят серии, на много от които сценарист е той — ЗОНАТА НА ЗДРАЧА, АЛФРЕД ХИЧКОК ПРЕДСТАВЯ, СТАР ТРЕК…
Не го пропускат и литературните награди. През 1976 година Матисън печели Световна награда за фентъзи за романа си „Някъде във времето“( Bid Time Return, 1975); роман, в който млад писател, влюбен във фотографията на отдавна умряла актриса, в резултат на „пропадане във времето и пространството“ успява да срещне своята възлюбена. Романът е филмиран, а главната роля е поверена на Кристофър Рийв. И втори път Ричард Матисън печели Световната награда за фентъзи — през 1990 година, този път за сборника си избрани разкази (Collected Stories, 1989).
Особено продуктивно е сътрудничеството му с режисьора Роджър Корман и AMERICAN INTERNATIONAL PICTURES, датиращо още от 1960 година — годината на тяхната първа съвместна реализация. За Кормън Ричард Матисън пише сценарии на филми по разказите на Едгар Алън По: „Падението на дома Ъшер“ (The Fall of the House of Usher, 1960); „Кладенецът и махалото“ (The Pit and The Pendulum, 1961); „Приказки за ужаса“ (Tales of Terror", 1962); „Гарванът“ (The Raven, 1963); няколко сценарии за филми, посветени на самия родоначалник на жанра, Едгар По — „Преждевременно погребение“ (The Premature Burial, 1962); „Маската на червената смърт“(The Masque of The Red Death, 1964); „Гробницата на Лигея“ (The Tomb of Ligeia, 1965).
Преди време друг един класик в жанра хорър и по-специално в областта на „черната“ фантастика — Хауърд Лъвкрафт беше казал, че „…за да се разтърси дълбоко читателят, трябва да му се внуши усещане не само за ужас, но и да го накараме да усети досега си с неведоми сили, с непознати области, да му се разкажат неща, които да му подействат шоково, въвеждайки го в измерения, с каквито той не е свикнал…“.
Темата за вампиризма е една от любимите при Матисън. Нищо че романът АЗ СЪМ ЛЕГЕНДА е писан още през петдесетте години, героят Робърт Невил е наш съвременник. Със своите терзания, съмнения и авантюри, останал последният „нормален“ човек на Земята, той се оказва своего рода окован във веригите на собственото си съществуване — жив мъртвец, но много по-богат душевно, по-изтънчен емоционално от много други мъртъвци… А оттук и главната идея в романа: смъртта не е край, а алтернатива на живота. Макар и под формата на легенда, смъртта е друго измерение на тленното. Към края на романа авторът с прискърбие ще констатира печалния факт, че понятието за „нормалност“ има смисъл само за мнозинството, то е норма на мнозинството, а не на отделната личност… Нещо напълно познато ни в наши дни. Така романът поставя редица важни за съвременника въпроси, свързани с характера и значението на религията, за Доброто и Злото, за жертвите, които принасяме пред олтара на човешкото безумие и прогреса…
Някои критици поставят Ричард Матисън между Едгар По и Достоевски, други търсят паралели с картините на Йеронимус Бош, трети навярно ще открият родствена прилика с капричиите на Е.Т.А.Хофман… Тези сравнения безспорно добавят по-ясни черти към портрета на Матисън, но над всички тях витае все пак изречението на Мопасан: „Няма по-чудесна страна от мозъка на големия писател!“ Тази тотална сетивност придава напълно самобитно звучене на романа, а на нас като читатели не ни остава нищо друго, освен да благодарим на Матисън за писателския му талант, разкрепостеното въображение, острото му чувство за напрегнато действие и… да чакаме нови срещи с неговото творчество, с теми дълбоко познати ни, но разработени по нов и оригинален начин…
Информация за текста
© 1998 Любомир Найденов
Източник: Авторът
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5956]
Последна редакция: 2008-04-03 18:56:14
1
Порфирия /мед./ — така е в действителност: при тази наследствена аномалия се наблюдават редица смущения и тежки кожни поражения при излагане на слънце, поради рязко повишената свръхчувствителност към слънчевите лъчи. След първоначалните обриви се развиват язви, белези, тежки израждания на изложените на слънце крайни части, оплешивяване, дистрофични промени на ноктите. Наблюдава се и
