Тя се засмя:
— Мислиш ли, че би се намерил пианист, който да изпълни по тоя начин Шопен?
— Електронна уредба?
— Не. Това е твоята собствена представа. Материализирана. Ти не си пианист и винаги се дразнеше от това, че пианистите свирят Шопен твърде недодялано. Ти знаеш как трябва да звучат творбите му, но не владееш пианото. Моите апарати записваха твоите представи и ето ги — достойни за възхищение.
Това, което чух, ме разплака. Това бяха моите мечти, моите сънища, заговорили с гласовете на непознати инструменти. Когато божественото видение от звуци изчезна, тя каза:
— Това е музиката, която бе изтръгната от твоя събуден от летаргията мозък. От твоя затлачен от тежкия товар чужда музика мозък. От днес ти си творец! Нека отпразнуваме твоето раждане!
И тоя път се разместиха някакви стени и откриха зала, прилична на пещера, издълбана в ледена планина. Всичко блестеше — от ледените висулки по тавана до пода, застлан с искрящ сняг. Прозрачни статуи, поставени на най-неочаквани места, издаваха тих звън, който се сливаше в някаква небесно чиста хармония. Всред залата бяха наредени, или по-скоро пръснати в безпорядък, ниски маси, а край тях, излегнали се на лежанки като древни римляни, пируваха двайсетина мъже и четири жени. Всички облечени в бяло. Две от жените — Лусинда и Цецилия — познавах, останалите две не бяха тъй красиви, но въпреки това мъжете им оказваха далеч по-голямо внимание. Мъжете бяха от най-различни възрасти, с най- разностилни облекла. Струваше ми се, че някои от тези лица бях виждал някъде, но къде и кога, не помнех.
— Само на портрет! — усмихна се на мислите ми госпожица Вещицата (междувременно бе успяла да надене някаква сребристобяла мантия) и се обърна към пируващите: — Дами и господа, представям ви — и тя спомена името ми. — Тази вечер ще празнуваме неговото раждане като творец.
Господата шумно ме поздравиха, а дамите ми кимнаха приветливо.
После всичко беше като във вълшебен сън: красивите и умни думи, които тези хора си разменяха, ястията и питиетата — всички в бял цвят независимо от вкуса, снежинките, които прехвръкваха, без да се топят, танците, в които и аз взех участие… Такава чудна белота вероятно има само в душите на новородените.
Когато всички захванаха да се разотиват, госпожица Вещицата се приближи до мен:
— Е, как ви харесаха моите реставрирани гении?
Тръснах главата си, за да пропъдя зашеметяваща мисъл. През цялото време не ми бе дошло наум, че може да вечерям с Рьонтген или мадам Кюри, макар и реставрирани. Всъщност признайте си честно — ако ви дадат истинска всепозната картина и копието й, ще ги различите ли? Даже ако сте специалист, няма да минете без химически и кой знае още какви експертизи. Изведнъж ме завладя страх. Дали и аз не приличах вече на някой мъртъв гений?
— Ето ти огледало — ми отговори Вещицата. — Надявам се, че все още помниш лицето си.
Лицето в огледалото беше моето, но аз вече се съмнявах във всичко из тоя вещичи дом.
„Огледалото може да не отразява истинския ми образ.“
— Огледай се в басейна или в езерото в градината.
Езерото в градината люлееше отразената луна, а някъде около него въздишаха еолови арфи. Огледах се. Бях аз, макар малко променен, но на лунна светлина всеки би изглеждал по-различен. Докато гледах лицето си в рамката от лунни лъчи, нещо бе станало с еоловите арфи. Те свиреха втората част от квартета на Шуберт „Смъртта и момичето“. Невероятно! Не знам дали имате понятие от еолови арфи — това са обтегнати струни, които потрепват и звънят от вятъра. Затова се и наричат еолови. Еол е бог на ветровете. Те не биха могли да свирят „Смъртта и момичето“ и все пак това, което чувах, бе Шуберт, втора част, анданте кон мото. Невероятно! Потърсих с поглед Вещицата, за да ми обясни. Тя се беше излегнала на мраморната ограда край езерото, косите й се пилееха и водата мокреше краищата им. Изглеждаше мъртва. Изтичах към нея, докоснах ръката й. Студена. Закрещях, сграбчих я. Тогава усетих топлината й. Ръцете й бавно се вдигнаха, за да ме прегърнат.
От тоя миг сякаш потънах в забрава, която трая може би една нощ, може би десет. Не помня. Помня, че проклинах светлината и чаках здрача, за да се втурна към градината и да я търся. Намирах я на най- неочаквани места — под бурените до оградата, на гърба на лебеда лодка всред езерото, а понякога я свалях от клоните на някое от тези чудовищно уродливи дървета. Бях замаян. Но въпреки това отрезнях за секунда, когато веднъж, като я целувах и се възхищавах от посребрените й от луната коси, видях, че златистото украшение — гущерче, закрепено над челото й оживя и се скри в тревата.
Тя се усмихна:
— Толкова ли е странно, че една вещица се кичи с гущери?
— Но това е отвратително!
— Гущерчето е част от природата, както и аз. Може и аз да му се струвам отвратителна. Ние хората не сме свикнали да се съобразяваме с мнението на животните и всичко друго, което ни окръжава. Аз съм частица от Космоса и нищо от целия безкраен Космос не ми е чуждо — нито гущерите, нито съзвездията, нито глоговете по синорите, нито най-долният изверг от човешки произход.
— Тогава защо искаше да ги промениш тези изверги?
— Винаги по-силните, по-висшите, по-добре устроените видове спомагат за еволюцията на по-лизшите. Ако не го преследваха, заекът нямаше да бяга тъй бързо, ако антилопите бяха бавни и глупави, лъвът нямаше да се научи да им прави засади. Всъщност видовете взаимно се усъвършенствуват. Само че едни видове са еволюирали по-бързо. Те спомагат за развитието на следващите и изчезват. Всичко изгрява и залязва. От взрива на мъртвите звезди се раждат нови светове. Световете отглеждат живот, който със смъртта си поддържа новия живот. И всички видове и светове в крайна сметка са равни. Направени са от една и съща звездна маса.
— Защо тогава, повтарям, с всички сили се стремиш да направиш хората по-умни и добри?
— Спомагам за усъвършенствуването на видовете.
— И аз влизам в тези „видове“! И сигурно ще възпроизвеждаш от мен някой мъртъв гений.
— Не ставай глупав. Нима мислиш, че бих развалила Коперник, за да направя от него Юго? Казах ти, гении правя от отпадъчни материали, а не от други гении.
— Но аз не съм уверен, че съм аз. Може да си отнела паметта ми, може да си ми насадила чужди мисли, може… всичко може. От теб всичко бих очаквал.
— Добре. За да се убедиш в моята добросъвестност, ще ти предложа нещо твърде рисковано за мен. Ще отидем в града, където най-много те познават и където в банката имаш касета, която се отваря само ако бъде докосната от твоите пръсти. Отпечатъците на пръстите все още никой не е успял да промени. Ще се увериш, че си ти, ще представиш творбите си, за да получиш признание и като композитор, а аз междувременно може би ще успея да свърша малко работа.
И ние заминахме. Тръгнахме пеша. Край някакво поточе спряхме да починем. Аз сложих глава на коленете й… и съм заспал. Когато се събудих, главата ми все още беше на коленете й, но се намирах в луксозна стая със спуснати завеси.
— Е, хайде! — каза тя. — Вече е единадесет, а твоят професор има часове в консерваторията до дванадесет. Не е зле да му се обадиш.
Професорът ме посрещна с прегръдки и нескрита радост:
— Къде потъна, по дяволите! Бива ексцентричност, но всичко има граници! Полицията те търси.
Засмях се. Усетих, че съм станал хитър и съобразителен, иначе не бих отговорил:
— Една очарователна дама. Най-после истинската любов. А имах нужда и от пълна почивка.
— Слава богу! — възкликна професорът. — Най-после си се отървал от тая пиявица, която те използуваше. Знаеш ли, че тя води дело за твоето наследство? Ще припадне, като чуе, че си жив. Да вървим в полицията.
Там се отнесоха с мен като с любимо дете, което прави пакости. Помолиха ме друг път да им се обаждам, когато реша да изчезна. Те щели да пазят в пълна тайна къде съм.
Професорът ме покани на обяд. У тях забелязах, че през цялото време съм носил някаква чанта, без да знам какво има в нея. Отворих я. Партитури на две симфонии, четири соло цигулкови сонати, един квартет и някакво голямо произведение за мъжки и детски хор, оркестър, попълнен с особени инструменти и алт.
Показах всичко това на професора. Той завика, заруга, нарече ме идиот и говедо, щом досега съм пазил
