Величка Настрадинова
Междупланетните войни на Марта Матева
Мъжът може да каже, че две и две не е четири, а пет или три и половина, а жената ще каже, че две и две е стеаринова свещ.
— Междупланетната война започва. Обикновено тръгва така…
— От къде на къде?
— Ами, в съзнанието ми възниква бе, Матьо!
— Като четеш по цяла нощ фантастични разкази…
— Не е от това. Както си сънувам и изведнъж някой казва: „Междупланетната война започва.“
Матьо взе бележника си, записа нещо и разсеяно произнесе:
— И какво?
— Кацна междупланетен кораб, ама имаше мъгла, та не се виждаше.
— Как разбра тогава, че е кораб и че почва война? У тебе, Мартичка, все има нещо недоизяснено.
Марта бавно изпи кафето си, намаза сладко върху кифличката и невъзмутимо обяви:
— У тебе пък всичко е неизяснено. И разказите ти са несмилаеми, й въобще научна фантастика не се прави като тебе.
— Последното ти изречение е неправилно. Я ме остави да закуся спокойно.
— Кой на кого не дава да закусва спокойно? И кой от кого иска идеи за космически разкази? Ще седна и ще си ги напиша сама!
— Няма да стане, Мартичка. Ти даже едно свястно писмо не можеш да скалъпиш. Мислите ти скачат като бълхи — извади от портфейла си писмо. — В Щутгарт, на площада седи някакъв цар във вид на паметник. На шапката му кацнал гълъб, само че жив. А може и да не е цар — не прочетох…
— Хич не ми е. Аз съм си певица. И всеки ме знае, че си върша добре работата. А на тебе къде ти е фантазията, та си се разписал фантастични разкази? Гледай си съвременната тематика.
Той изобрази страдание, като не пропусна да вдигне ръце към небето.
Тя си наля втора чаша кафе и продължи все така спокойно:
— Когато бях в Сидни, беше много интересно. Най-напред се появи луна. Започна да наближава, тоя път времето беше ясно и аз веднага видях, че не е луна, а космически кораб.
Той едва не се задави. Целуна я и провъзгласи:
— Марта! Без тебе животът ми щеше да е скучен като…
— …разказите ти…
Той отново впи страдалчески взор в небето и продължи:
— Помисли какво каза: „Когато бях в Сидней…най-напред се появи луна“…
— Е, какво? Така беше. После разбрах, че е космически кораб с твърде забавно устройство. И не ме спирай с твоите непоносими забележки, защото ще изгубя желание да ти разказвам. Корабът представляваше огромно светещо кълбо…
— Сфера.
— Не е никаква сфера. Абе, баш си беше кълбо!
Той реши да бъде ням като риба.
Тя изтича до детската стая и попита бавачката:
— Лельо Ано, що не дойдеш да пиеш кафе? То нали спи?
Бавачката остави плетката, настани се на масата, пи кафе и задряма, както й бе обичай.
— Интересното на това кълбо му беше, че хем беше прозрачно, хем светеше много ярко.
— Прозрачен източник на светлина!! — измърмори на себе си Матьо.
— Вътре се виждаха два цилиндъра. Един върху друг.
— Нали беше прозрачно!
— Сега ще ти обясня — тя взе молива и бележника му. Рисува и обяснява. — Това тук е цилиндър… но и това тук е цилиндър…
Матьо я загледа с весело снизхождение:
— „Но и това тук е цилиндър!“ „Тя е стара и дебела, но… грозна.“ Бубке, ще проговориш ли най-сетне на човешки език?
Бавачката се събуди и каза:
— А пък той днеска се беше разприказвал: „Буба лази, мам’пей.“
Матьо кимна многозначително: — Ще прилича на теб в словореда.
— Момчетата приличат на майките — се засмя безгрижно Марта. — И щом таз топка наближи земята…
— Нали беше кълбо? „Никаква сфера.“ Кълбо!
— То е топка, но не и сфера! Както искам, така ще си говоря! Кълбото изведнъж разпусна пипала. Бяха прави, съединени две по две, и се видя, че целият кораб се върти около себе си. Отначало не се забелязваше.
— Разбира се, трябва да се върти. За да се създава изкуствено земно притегляне… — важно отбеляза Матев.
— Хич не ме интересува какво се създава. И цилиндрите се въртяха в него — невъзмутимо продължи Марта.
— Те май приличат на тави тия цилиндри?
— Тави, само че грамадни и светят бронзовожълто. Тогава започна да ни обстрелва. От прозрачната повърхност захвърчаха светлинки като бенгалски огън. Аз се уплаших и ти казвам: „Бягай да бягаме, Матьо, че е напечена работата.“ Скрихме се под един огромен камион и хукнахме към концертната зала. А там ония си пееха хора на моряците от „Летящия холандец“. Аз влизам и им викам: „Какво правите вие, бе? Знаете ли каква междупланетна война има вънка?“ Пък те си пеят: „Йо-хо-хо-хоо, бурите зли…“
— Мартичка, аз тоя хор го знам. Ти беше започнала да разказваш как сънуваш твоите междупланетни войни — напомни Матев.
— Къде сънува? — се ококори бавачката.
Матьо се слиса от категоричността на въпроса, а жена му най-любезно отвърна:
— Ами, сънувам насън, лельо Ано.
Бавачката, кой знае защо, се усмихна, и блажено прозината, каза:
— Той пее насън. Снощи се опитваше да докара: „Кукили, кукили…“
— „Кукли неваляшки… …заешки опашки“ — най-невинно изпя Марта.
— Вслушай се какво пееш на детето! Ако и той проговори по тоя начин, аз ще си поръчам място в психиатрията или ще си взема шапката…
Тя отговори:
— Че какво му е на начина? Поръчай си. Коя шапка ще вземеш? Сивата не е изчеткана.
Той си спомни, че не е нужно да се дразни, и продължи:
— Ще я изчеткам. Като свърши междупланетната война.
— Я си я изчеткай сега. Тя, войната, кой знае до кога ще трае. Защото беше между всички планети. Аз гледах отдалеч, но много ясно виждах отблизо как някъде към кръста на Орион се биеха две много могъщи цивилизации. Две непоносимо големи светещи кълбета се блъскаха, раздалечаваха се, пак се сблъскваха… Между тях оставаше да сияе някаква трептяща, много силна светлина, като ленти на зигзаг. Краищата бяха нажежени до синьо. Представяш ли си? Синьо на зигзаг.
Той търпеливо кимна.
— А в средата играеше адска бяла светлина, хем трептеше на зигзаг, хем се свиваше и разпускаше.
Той пак записа нещо и доволно се усмихна:
— Това е добре. Марта, ами ти сънувай всяка нощ такива сънища…
