— А вие пък отде знаете? — отново се нервира Марта. — Според вашата логика това, което идва по- късно, е по-съвършено. Не е така. Величието на духа не зависи от епохата, нито от условията. Ще вземете ли да ме убеждавате, че хуните са били по-симпатични от елините?
— Ние нямаме време да убеждаваме когото и да било. В следващите секунди ще върнем самолета в своето време. И пак ви предупреждаваме, че е забранено да разказвате на своите съвременници за нас — строго напомни властен глас.
Марта се озърна да разпознае сред многото хора, които неусетно бяха я заобиколили, човека, посмял да говори с нея по този начин, но като не успя да го открие, отговори с лениво пренебрежение:
— Че какво толкова ще стане, ако разкажа поне на мъжа си? Той съчинява фантастични разкази, занимава се човекът.
— О, в такъв случай може да ви бъде разрешено — се намеси „Катерина“. — Захласвам се по фантастични разкази от старо време. Много ме забавляват.
— Идеята на този разказ може да достигне до знанието на Атлантическата група и тези учени ще дадат задоволително обяснение на тайните на Бермудския триъгълник още в своя век.
— И какво от това? — невъзмутимо заяви Марта. — Ще ви попречи ли това да безчинствувате из времето и да посаждате разни неподходящи личности в неподходящи епохи? Аз започвам да се замислям — не сте ли вие причина за толкова неблагополучия в историята? Не вършите ли вие глупости, каквито впрочем вършим и ние… заради някакви бръмбари наръсихме цялата планета с отрови…
Края на изречението Марта произнесе в салона на самолета, а скупчените край нея деца плахо се обадиха:
— Какви бръмбари, Марта?
Самолетът летеше над разпенения океан, а на екрана все още се въртеше някакъв рисуван филм за мравката Фердо.
— Ами, ей такива — посочи екрана Марта и се за слуша в гласа на стюардесата, който съобщаваше, че поради малка повреда в контролните уреди самолетът е изгубил за известно време връзка с континента, но сега тя е възстановена, място за тревоги няма, а на четвърта програма уважаемите пътници могат да слушат сведения за времето, тъй като след петдесет минути самолетът ще кацне на летище „Близнаците“, понеже летищата по крайбрежието не приемат поради преминаването на урагана „Марта“.
— Най-после да кръстят един ураган и на мое име! — важно обяви Марта и предложи на децата да изядат по още един сандвич, че не се знае къде е това загубено летище и има ли там нещо подходящо за хапване.
„И какво е това име «Близнаците»? Я ги гледай! Тези, които най-най-напред ми се обадиха, как се казваха? Близнаците. Да не би да съм жертва на мистификация? Викат ме Близнаците в някакъв град, дето го няма на картата, Ла Кае, Ла Пас, Ла Дас… ли беше…“
Сградите на летище „Близнаците“ бяха изумителни — ексцентрични хрумвания на архитекти, осъществени с невероятен размах и фантазия.
Марта още се дивеше и говореше на щерка си: „Гледай, маменце, такива чудесии няма да намериш дори в писанията на баща ти“, когато към нея се приближиха двама изискани господа:
— Добре дошли, госпожо Матева, очакваме ви с нетърпение, интересът към вас е небивал. Освен това за вас е определена честта да откриете новопостроената опера…
— С кого имам удоволствието да беседвам? — успя да ги прекъсне Марта.
Посрещачите се закланяха и сконфузено се представиха. Били директорът и артистичният секретар на импресарско бюро „Лашас“ град Близнаците.
„Ох — помисли си Марта, — човек, като навикне на необичайното, взема и грешките си за приключения. Ами разбира се. Импресарската дирекция се казваше «Лашас», а «Близнаците»… май че някога са изпращали някакъв космически кораб «Джемини», тоест «Близнаците», и града са нарекли така. Интересен град, много по мой вкус град — се заплесваше Марта, докато пътуваше към хотела. — Ще дойда аз някой ден да си поживея тук, стига да ме оставят малко на мира с тези пътувания.“
Писателят Матев се беше престарал в подготовката за посрещането на жена си и дъщеря си.
На масата се кипреше фазан по китайски, плодове от Африка, бульон от опашка на кенгуру, дванадесет вида сладкиши и почти същият брой бутилки.
Но Марта, успяла вече да нацелува всички подред и да се пребори със сина си, за да го види достатъчно ли е заякнал под бащините грижи, не обърна внимание на трапезата и докато всички се хранеха с удоволствие, тя пиеше някакъв кисел азиатски чай и разказваше на мъжа си за преживяното от тях.
— Остави това за по-късно — я посъветва Матев. — Децата не могат да се хранят спокойно заради твоите измислици.
— Ха! Измислици! Никой не вярва на най-чистата истина! А ти вместо да ми благодариш, че ти поднасям такъв великолепен сюжет…
— Може и да е великолепен, но не е за мен — с безразличие каза Матев. — Тия истории с пътешествия във времето никога не са ми били по сърце. Освен това сега ме занимава една блестяща идея — създаването на шахмата.
— И няма да напишеш разказ за Бермудския три ъгълник? — отчаяно възропта Марта.
— Защо не, защо не — разсеяно отвърна Матев. — Може да се вмъкне нещо… Квадратите на шахмата символизират плоскости по земната повърхност. Изведнъж, по нечия нечовешка воля, един от квадратите бива разсечен на два триъгълника — черен и бял. Играта се нарушава, белият триъгълник, който винаги има предимство, се превръща в бяла бездна… — Матев млъкна, загледан в тъжното лице на жена си. — Но какво ти стана?
Марта въздъхна и каза като че ли на себе си:
— И на него са повлияли. Това е отвратително. Как смеят да се месят? Били по-млади от нас, следователно — те са правите! И съвсем не подлежат на вразумяване. Изтъкнах им, че величието на духа не зависи от епохата, нито — от условията, а те… ни чули, ни разбрали… Не знам как ще се живее… с това идващо поколение…
— Но, мамо — възрази синът й, — нали когато те дойдат, нас вече няма да ни има? Ние няма да живеем с тях.
— Я го гледай ти! — се сепна Марта. — Значи мислиш, че ние така бързо-бързо ще измрем и ще им освободим терена, та да се развихрят както щат? Ама че възпитание ти е дал баща ти, докато ме нямаше!
Матев се погрижи да въдвори ред и да възвърне приятното настроение на вечерта:
— Не се безпокой, мила, ние ще им създадем толкова пречки, че когато „те“ се появят на бял свят, ще трябва да прахосат много сили и знания, преди да почнат да се разпореждат със Земята и с Времето според своите желания. Не се тревожи, яж си печеното, докато не е изстинало.
— Ами то, какво друго ми остава? — се съгласи Марта. — Щом собственият ми съпруг не иска чрез писанията си да подтикне учените да се замислят над тайните на Бермудския триъгълник, ясно е Бъдещите ще трябва да се заемат с тая работа. И нека, пада им се. Само ние ли ще си блъскаме главите с разни тайни?
Информация за текста
© 1989 Величка Настрадинова
Сканиране, разпознаване и редакция: Преслава, 2008
Издание:
Величка Настрадинова. „Невероятната Марта“, НФ разкази, изд. „Отечество“, София, 1989
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7326]
Последна редакция: 2008-05-12 18:25:17
