бяха казали да следи отблизо този свещеник, Каренца дойде в стаята му с желанието да разговарят, но още не бе проронил дума. Стоеше пред бюрото на Стан и се двоумеше, извърнал поглед встрани. Несъмнено беше много красив. Изящните му остри черти явно не пречеха на популярността му сред енориашите. Те обичаха приятната пленителната усмивка, която днес не красеше лицето му.
— Кажи ми — почна отец Каренца, — някога, виждал ли си… свещеник… който е убил човек?
— Питър! — ахна Собески. — Какво е станало?
— Мисля, че убих човек. При самоотбрана.
Отец Каренца се вторачи в ръцете си и бавно прикри лицето си с тях.
„Господи! Това е лудост“ — помисли Собески и каза:
— Искаш ли да се изповядаш?
Опитваше се да говори спокойно и професионално, ала треперещият му глас го издаде.
Питър бавно поклати глава.
— Не.
— Тогава какво? Слушам те…
Каренца погледна през прозореца, после отново към Собески.
— Може и да греша. Нека да ти разкажа.
Питър преглътна с усилие. Челото му беше обляно н пот.
— Искаш ли да пийнеш нещо, преди да започнеш? Имам бренди…
— Да, мисля, че ми е необходимо. Благодаря. Стан се приближи до малкия дъбов шкаф до телевизора, извади гарафа и две кристални чашки, напълни ги и подаде едната на младия свещеник.
Отец Каренца отпи внимателно и погледна Собески в очите.
— Питър — великодушно се усмихна Стан, — стига си го увъртал.
— Съжалявам — прекъсна го Каренца. — Повярвай ми, това е най-безумното нещо, което…
Собески се вгледа изпитателно в Каренца. Питър беше много развълнуван и уплашен и губеше самообладание. Затова му каза колкото можа по-спокойно:
— Сигурно не е чак толкова лошо.
— Не, отче. Ще помислиш, че съм се побъркал. Собески се опита да се усмихне.
— Няма. Довери ми се, Питър. И, за Бога, няма ли най-после да ми кажеш какво се е случило?
Заеквайки, Питър му разказа как бил тръгнал до кварталния магазин, за опита за грабеж и за… бедствието.
Когато свърши, изглеждаше изчерпан и смазан. Дишаше тежко. Собески се чувстваше странно вцепенен. — Казваш, че било като… синкав огън, така ли? Питър кимна.
— Сигурно го е поразил гръм. Казват, че светкавиците правят странни неща…
Питър се намръщи и поклати глава.
— А може ли да излизат от ръцете ти?
Стан отмести поглед. Младият свещеник — несъмнено вярваше на историята си, а ако се съдеше по очевидното му вълнение, не можеше да става и дума за измама.
— Кажи ми, Питър… Тялото още ли е там?
Отец Каренца бавно разтри слепоочията си. Беше затворил очи.
— Не знам. Трябва да е там. Аз се паникьосах и побегнах. Трябваше незабавно да разговарям с някого.
— Може би трябва да отидем там… — предложи Собески. Питър го изгледа гневно.
— В уличката ли?
— Да.
— Господи, не знам дали ще мога — въздъхна Питър.
— Най-добре ще е, казвам ти. Това беше единственият начин да провери случилото се. Не изпитваше кой знае какво желание, но се налагаше. Шефове те му щяха да искат доказателство.
— Какво е било, отче? Някакво чудо ли?
Стан не беше сигурен дали има отговор, но трябваше да каже нещо, каквото и да е.
Отче, неведоми са пътищата Божии. Но ако Той те е избрал да станеш очевидец или да извършиш чудо, макар и да не ни харесва и дори да е ужас но, ти трябва да понесеш и да приемеш онова, което Господ иска от теб. Та кава е Божията воля и ако е необходимо, трябва да я носиш като жесток кръст до края на живота си.
— Но защо?
— Питър, ако наистина е станало така…
— Какво означава „ако“? Още ли не ми вярваш? Каренца-блъсна стола си и тръгна към вратата.
— Отче, къде отиваш?
— Нали искаше да видиш доказателство? Добре тогава, да вървим.
Веднага!
„Господ да ми е на помощ — помисли Стан. — Господ да е на помощ на всички.“
Бруклин, Ню Йорк — Уиндзор. 15 август 1998
Как беше онази стара песен?
„Пак е събота вечер и си нямам никого, но поне имам нари, току-що ми платиха…“
Е, поне първото беше истина. Работата през почивните дни беше станала неотменна част от професията й и Марион Уиндзор все нямаше свободно време за срещи. Що се отнасяше до парите, тя вечно искаше на заем в дните преди заплата. Макар че като телевизионна журналистка и плащаха добре, Марион имаше много разноски, защото не беше омъжена и живееше в Манхатън.
В момента караше към полицейския участък на Четвърто авеню в Бей Ридж. Беше на трийсет години и знаеше, че наближава възрастта, когато ходовете в кариерата й са от съдбоносно значение. Всеки местен репортер искаше да работи в някой от националните телевизионни канали или в кабелната мрежа. От началото на десетилетието новинарският профил в кабелните телевизии се разрастваше. Все още не беше на нивото на националните новини, но пък те бяха за цялата страна.
Харчеше доста и за да изглежда добре на екрана. Старите представи умираха трудно и въпреки че жените репортери преобладаваха, много малко от тях имаха бръчки или дефекти. Мъжете, разбира се, можеше да бъдат с посивели коси, плешиви, с пъпки или с увиснала гуша. Не бе ше справедливо, но такива бяха правилата на играта.
Марион знаеше, че е хубава и има големи шансове, ако телевизионните компании назначават само по красота. Обличаше се модно, но не екстравагантно. Чувстваше се удобно както в джинси, така и в костюм от „Сакс“. Кестенявите й коси и морскозелените й очи стопляха всеки телевизионен монитор, а алтовият й тембър притежавате точната комбинация от неподправен интерес и вещина. Започна работа в Дабъл Ю Пи Ай Екс преди пет години, стана популярна сред зрителите и си създаде репутация сред колегите. Шефовете й скоро разбраха, че пропиляват интелекта и находчивостта й, като я пращат да отразява шоу-програми или карнавали.
Странно, но Марион откри, че притежава дарбата да прониква под привидно гладката повърхност на събитията. Тя надзърташе в новината така, както часовникар отваря стар часовник, за да види механизма му.
Направи пробив, когато й се предостави възможност да разследва една измама, в която бяха замесени градски търговци на недвижими имоти и подставени лица. Първоначалният й репортаж доведе до едноседмична задача, която разкри корупция в други тъмни ъгли на градската управа.
Номинираха я за няколко награди и макар че не спечели нито една от тях, Марион знаеше, че си е създала име в бранша. Занимаваше се предимно с Бруклин. Съсредоточи се върху криминалните истории, които изобилстваха в този район, и скоро стана редовен посетител в бруклинските полицейски участъци. Създаде си име на справедлив и честен репортер и мнозина от ченгетата не се страхуваха да и казват неща, необходими и да придаде на предаванията си задълбоченост и достоверност. Тя паркира маздата си зад 72 -ри полицейски участък, взе видеокамерата, нагласи нивото на звука на прикрепения към дрехата и микрофон и тръгна през фоайето, което както всяка събота вечер беше пълно с всевъзможни типове. Сто двайсет и пет килограмовият Фреди Байндърман я чакаше на бюрото си.
