— Здрасти, Фреди, какво имаш за мен? Фреди премести огромния вани лов шейк в другия край на бюрото в глуповат опит да го скрие.
— Ей, Марион, много си хубава тази вечер…
— О, благодаря — отговори тя, като се опита да прикрие нетърпението си, — Все пак кажи ми какво е станало.
Преди двайсет минути Байндърман й се беше обадил, че има интересна информация. Не пожела да й съобщи подробностите — освен че историята била „доста странна“, и любопитството й беше разпалено до крайна степен.
Ненамаляващата любов на Фреди към нея само усложняваше нещата.
На няколко пъти той събра достатъчно смелост, за да я покани да излязат, и тя прие веднъж, в началото на пролетта. Но това беше грешка. Фреди го прие като знак, че Марион иска романтична връзка, и и беше адски трудно да се измъкне от създалото се положение, без да разваля професионалното им приятелство. Фреди продължаваше да я гледа вторачено, после каза:
— Извинявай, Марион. — И и подаде някакъв адрес. — Пристигна точно преди да ти се обадя. Един малчуган се обади, че видял как обират някакъв мъж и крадецът бил поразен от мълния.
— Какво?
Тя погледна адреса. Лесно щеше да го намери.
— Полицията е на път за там. Чух ги да викат линейката. — Фреди пийна от ваниловия шейк. — Оня бил като препечена филийка, така каза хлапето…
Марион направи отвратена гримаса и изхвърча навън.
Метна се бързо в маздата и потегли към местопроизшествието. Дано да не беше закъсняла… Не, не беше. Линейката още не беше дошла — добър знак, що се отнасяше до Марион.
Видя един коленичил полицай, който покриваше с одеяло странна овъглена буца. Друго ченге говореше с едно десетинагодишно латиноамериканче. Марион включи видеокамерата и се заслуша в разпита през слушалките. Звукът не беше от най-добрите, но чуваше всяка дума.
— … Просто се разхождах, честна дума.
— Добре, хлапе. Кажи ми какво видя.
— Ами, беше вече тъмно. Чух, че някой вика, и се скрих.
— Защо?
— Много страшно викаше.
— И какво стана? Нали каза, че си видял всичко?
— Наистина видях. Скрих се зад онези боклуджийски кофи. Венера, така му викат в махалата, беше насочил пистолет срещу един мъж в спортни шорти и каза, че ще го застреля, ако не му даде парите си, но онзи нямаше и аз разбрах, че наистина ще го убие и… И изведнъж видях мълнии. Излизаха от ръцете му и… и Венера изчезна…
Момчето се взря в тухлената стена, сякаш отново виждаше сцената.
Нещо в гласа му накара Марион да му повярва. Работата й беше да разговаря с хората и тя се бе научила да познава кога лъжат и кога не.
Този малчуган казваше истината — поне онова, което беше видял.
Мълнии, а? Я стига глупости.
— Не са глупости, господине. Венера почна да пуши и после се сгромоляса.
— Добре, хлапе. Ще запиша това в доклада си…
Пристигна линейката. Вратите се отвориха и лекарят и санитарите се втурнаха към уличката.
— Господи, какво е това? — възкликна единият санитар, щом вдигнаха одеялото.
— Жертвата — отговори ченгето. — Мисля, че е ударен от гръм.
Лекарят, червенокос млад мъж, поклати глава.
Не съм сигурен. Виждал съм ударени от гръм, но нито един не изглеждаше така.
Марион дръпна настрана полицая, който бе разпитал момчето, изключи демонстративно камерата и попита:
— Все пак какво мислите, че е станало?
Той вдигна рамене.
— Нямам представа. Мислите ли, че е имало опит за кражба?
— Не знам. Само едно мога да ви кажа — от ръцете му със сигурност не са излезли мълнии.
Санитарите пренесоха покрай тях овъглената буца. Разнесе се миризма на изгоряла плът. Марион включи видиокамерата точно навреме, за да заснеме как качват носилката в линейката.
В кадър се появиха двама свещеници в дълги черни раса и бели католически якички. Единият беше над шейсетте а другият — широкоплещест, млад и красив.
— Закъсняхте за последното причастие, отци — рече шофьорът, докато се качваше в линейката.
— Чакай! — каза младият свещеник.
Изглеждаше разстроен. Но пък беше толкова красив… Какво можем да направим за вас отче — попита лекарят.
— Повикаха ни за помазване. Може ли да видим за миг жертвата?
Хората в линейката се спогледаха, после шофьорът слезе и отвори задната врата.
— Добре, отче, но няма да ви хареса.
Младият свещеник вдигна одеялото и показа останките на възрастния си колега. Размениха няколко думи, но Марион беше далеч и не чу нищо.
Зачуди се дали насочващият се микрофон няма да улови нещо. Младият свещеник измънка някаква молитва и прекръсти онова, което доскоро беше било човешко същество, Всичко продължи не повече от минута-две, но Марион забеляза колко е потресен възрастният свещеник. Ставаше нещо необикновено.
Линейката потегли. Двамата свещеници стояха и я гледаха, докато се скри зад ъгъла, после изчезнаха в мрака. Много странно.
Марион се обърна и изненадана видя, че очевидецът, латиноамериканчето, още стои в уличката. Гледаше я с някаква смесица от подозрение и възхищение.
— Здрасти — рече тя и включи видеокамерата.
— Виждал съм те по телевизията.
— Как се казваш? — усмихна се Марион и се приближи до него, снимайки с камерата.
— Естебан.
— Хубаво име — отбеляза тя и замълча, после добави: — Наистина ли видя онова, за което разказа на полицая?
Естебан кимна.
— Какво стана с човека, който пусна мълниите?
— Уплаши се и избяга.
— Аха. Марион понечи да изключи камерата.
— Но после се върна — продължи Естебан.
— Какво? Искаш да кажеш, че е бил тук? Кога?
Пулсът й се учести. Научила се бе да вярва на инстинкта и интуицията си.
— Точно преди да тръгне линейката. Видях го ей там.
— Но там имаше само двама свещеници. — Единият беше той. Младият.
— Сигурен ли си?
— Разбира се. Преоблякъл се е, но е той. Значи падрето вдигна ръце и — бум! — Венера стана на препечена филийка…
Бруклин, Ню Йорк — Каренца. 16 август 1998
Цял ден Питър се опитваше да изпълнява задълженията си и да не мисли за убийството. Но каквото и да правеше — независимо дали отслужваше литургия, пазаруваше или гледаше бейзбол, — мисълта за убийството непрекъснато го преследваше. Искаше му се да поговори с Даниел…
Отец Собески често казваше, че работата на свещеника е тежък кръст.
И имаше право… Питър полудяваше. Пък и Собески се държеше странно.
