Възможно ли беше в края на краищата да не става дума за мълния?
Действително ли малчуганът казваше истината?
Пусна разговора си с Естебан. Вгледа се в лицето на момчето и потърси онзи блясък в очите, едва забележимия тик, който издава лъжеца, човека, говорещ само за да покажат физиономията му по телевизията. Лицето на Естебан беше като отворена книга, в която се четеше благоговение, преклонение и страх. Хлапето не лъжеше. Изгле да лентата още няколко пъти и си отбеляза някои неща. Материалът още не беше цялостен разказ, но опитът и практиката й действаха автоматично.
Забави кадъра, когато се появиха двамата свещеници — възрастният, с оределите коси, и другият, прекалено красив за духовник. На лицето на възрастния се изписа ужас и отвращение, но младият остана твърд и сдържан, сякаш знаеше какво ще види. Той погледна възрастния си колега, каза нещо, сетне отново отмести очи към жертвата, прекръсти се и започна да се моли.
Марион нервно хапеше устни, докато превърташе лентата до мястото, където младият свещеник казваше нещо. Имаше шум. Тя се усмихна и пусна записа през филтриращата апаратура. Този път думите бяха по-силни и ясни, но все още неразбираеми. Тя усили звука няколко пъти и накрая се чу: „Видя ли, отче… Нали ти казах. Погледни го.“ Марион се облегна назад и се вторачи в застиналия израз на младия свещеник, обърнал се към колегата си. Тук ставаше нещо странно. Свещеникът беше свързан с инцидента. Пулсът й започна да бие учестено, когато надуши възможността да разкрие някаква загадка. Щеше да разнищи историята.
Нямаше да е толкова трудно да разбере кои са свещениците. По всяка вероятност бяха от квартала и като се поразровеше, щеше да ги намери.
Взе такси до областната болница и слезе в моргата. Посрещна я доктор Фриц Хюбер, неин познат от четири години, и я поведе по дългия мръсен коридор към кабинета си.
Съдебната патология беше мрачно и зловещо място. Сиво — зелените стени и мъртвешко кафеникавите плочки на пода й придаваха вид на подземен зат вор. Във въздуха се носеше остра миризма на химикали.
— Разследвам случая с поразения от мълния в Бей Ридж — каза Марион, щом влязоха.
— Възложиха го на доктор Холстайн — каза Фриц. — Но бях на аутопсията.
— Точно за това исках да те питам, ако нямаш нищо против.
— Разбира се, че не. Причината за смъртта не е мълния, нали?
— Откъде знаеш?
— Наречи го шесто чувство. Какво установи?
Фриц прокара пръсти през косата си.
— Ами, доктор Холстайн се усъмни, когато започна да реже. Хората, поразени от мълния или от силен електрически ток, получават лоши изгаряния, но те се ограничават до кожата. В случая обаче органите бяха сварени отвътре като в микровълнова фурна.
— А при ударените от гръм не е ли така?
— Не съм виждал подобно нещо. Разбира се, мълнията е странно явление и…
— Какво написа като официална причина за смъртта?
— Мълния — ухили се Фриц.
— Но защо? След като не мислиш така?
— Защото нямам представа какво друго може да бъде.
Марион се вторачи в него. — Фриц, не те ли измъчва любопитство?
— Естествено, че ме измъчва. Но за Бога, Марион, знаеш ли колко странни неща съм виждал през трийсет и пет годишната си практика? По дяволите, виждал съм смъртни случаи, причинени от всичко, като започнеш с автомат и стигнеш до четка за зъби. Много пъти съм се чудил.
— Но…
— Не можем да разгадаем всичко. Освен това тоя тип е имал криминално досие за изнасилване. Заслужил си го е.
— Чух, че го издирвали и за убийство и въоръжен грабеж. Освен това ония двама свещеници…
Ще ти издам една малка тайна — каза Фриц, все едно не я бе чул.
Когато станеш на моите години, ще започнеш да мислиш повече за пенсионирането, отколкото за работата си. Може и да не ти е приятно да го чуеш, но това е истината. А колкото до свещениците, провери в най-близката църква. Мисля, че е „Сан Себастиан“.
Той беше.
Стоеше на прага и я гледаше вторачено. Марион моментално запамети лицето му — дългите мигли и черните очи. Чертите му бяха средиземноморски, раменете му широки. Беше невероятно красив.
— Какво обичате? — попита той.
— Казвам се Марион Уиндзор. Журналистка от Дабъл Ю Пи Ай Екс.
Снощи ви заснех с видеокамерата на сцената с мълнията и искам да ви помоля да поговорим за колко минути.
Не беше съвсем сигурна, но преди да се усмихне, той като че ли за миг се напрегна.
— Разбира се. Заповядайте, влезте. Аз съм отец Каренца.
Италианец. Разбира се. С тази външност можеше да бъде прочут актьор.
Докато вървяха по коридора, тя се възползва от възможността да погледне в стаите на първия етаж и забеляза подбраните с вкус мебели, разпятията, портретите па Дева Мария и скулптурите. Отец Каренца я въведе в кабинета си, настани се зад малко бюро, скръсти ръце и се опита да изглежда спокоен. Не успя и Марион отново се зачуди дали наистина бе попаднала на нещо. Седна и се вторачи в него.
— С какво мога да ви помогна, мис Уиндзор?
— Отче, видях ви да давате последно причастие на жертвата. Познавахте ли момчето? Можете ли да ми кажете нещо за него?
— Не, не го познавах.
— Тогава какво правехте на местопроизшествието?
Той се размърда неспокойно и впери очи в някаква точка над главата й.
— Ами… разхождахме се с отец Собески, чухме за инцидента и отидохме там. Погдедна я за миг, сетне бързо отмести поглед. Явно не беше свикнал да говори такива дръзки лъжи. Марион извади видеокамерата си и попита:
— Имате ли нещо против, ако запиша разговора?
— Всъщност не съм сигурен каква е политиката на епархията относно тези неща. Пък и отец Собески в момента не е тук и…
Тя се усмихна и прибра камерата. — Няма проблеми, отче. Но искам да знам нещо. Едно момче каза, че е видяло как жертвата се опитва да ви ограби. В същата уличка. Вярно ли е това?
Той се смути за момент. Явно не знаеше какво да каже. Изглеждаше безпомощен и Марион го съжали. Не искаше да го притиска така, но беше научила, че директната конфронтация е най-добрият начин да се стигне до същината на въпроса.
Каренца се изкашля нервно и внезапно впери очи в нея.
— Да, вярно е. Бях там. Избягах…
Марион кимна. Изненада се, че той призна толкова лесно. Жителите на големия град не бяха толкова откровени и чистосърдечни.
Вероятно наивността или религиозното възпитание го правеха така различен.
Момчето каза и още нещо — тихо добави тя.
Трябваше да подходи към този въпрос деликатно.
На лицето му отново се изписа стрих.
— Така ли?
— Каза, че имало мълния и крадецът е бил убит. Вие сте го сторили.
— Но това е смешно, нали? — опита се да се усмихне отец Каренца.
— Не знам, отче. Виждала съм много странни неща в професията си…
Младият свещеник погледна часовника сии стана.
— Знаете ли, нямам повече време, мис Уиндзор. Трябва да ходя на родителека среща.
— Разбирам.
