— Надявам се, че ви помогнах — неубедително каза той, докато я изпращаше до вратата.
— Да, отче. А аз се надявам, че въпросите ми не ви смутиха.
— Ограбвали ли са ви някога, мис Уиндзор?
Той спря и очите им се срещнаха, Погледът му я разтресе от глава та до петите.
Ватикана — Франческо. 17 август 1998
Телефонът иззвъня и отец Джовани Франческо отиде до бюрото и вдигна слушалката.
— Ало… — прошепна той. — Франческо е.
— Добър ден, отче. Обажда се Викториана…
Франческо реагира мълниеносно.
— Защо ме търсиш тук? Не искам да запишат разговора ни и да разберат, че поддържаме връзка.
Жената се прокашля.
— Съжалявам, Вани, но възникна нещо спешно. Става дума за Етиен.
Джовани стисна зъби. По дяволите тази жена! Да изтръгнеш информация от нея беше все едно да й извадиш зъб.
— Какво и е?
— Ами-отговори игуменкака, — получи… видение.
От най — ранните си години в католическата църква той беше чувал истории за избрани хора, обикновено силно набожни, които „имаха видение“. На све тски език това означаваше, че са получили специално послание от Бога — всъщност са видели нещо величаво и знаменателно. Беше чувал за стотици такива случаи. Все пак вече беше на седемдесет и една.
Той бръкна в джоба на расото си за цигара, но пакетът беше празен.
По дяволите! — Какво видение?
— Не знам — отговори игуменката. — Намерихме я в градината.
Отначало помислихме, че е получила някакъв пристъп. Сега е в лечебницата на метоха, но може скоро да я преместят в болница.
— В съзнание ли е?
— Не съвсем. Непрекъснато повтаря, че е видяла Господ и края на Света.
Джовани се усмихна самодоволно.
— Да, разбира се. Тя и хиляди други…
— Вани, забравяш за какво става дума тук.
Гласът на игуменката беше строг. Той въздъхна дълбоко.
— Добре, ще дойда да я видя. Може би ще ми каже нещо, което няма да сподели с друг.
— Ласкаеш се, отче.
— Ако не на мен, на кого тогава? Ще говоря и с Паоло.
— Добре. Ще чакам да ми се обадиш.
— Ще бъде скоро, сестро. Довиждане.
Франческо затвори и артритът прободе дясната му ръка. Една от цените, които плащаш, че не си умрял млад.
Стомахът му се бе свил. Вътре сякаш имаше кълбо, което растеше и пареше. Напоследък, станеше ли нещо необикновено, язвата му веднага започваше да изпраща предупредителни сигнали. По дяволите, започваше да се разпада.
Джовани взе една турска цигара от златната филигранна кутия на масата и я запали със запалката „Зипо“, която имаше от Втората световна война.
Добре, че Тарджено участваше във всичко това. Можеше да му се има доверие. Вероятно трябваше да го накара да разследва случая с монахинята.
Обади се на секретаря си, накара го да се свърже с Тарджено и да му каже да дойде в кабинета му колкото може по-бързо.
Всмукна бавно от цигарата, приближи се до прозореца и се загледа в клонящото на запад следобедно слънце. Топъл блясък танцуваше по червените керемидени покриви на Етиопския колеж зад Виале Дел Осерва торио. Кабинетът му в Говернорате беше в западната чист на масивна та сграда, откъдето се виждаше Светилището на Бога, летището за хеликоптери и част от Стената на Лъв IV. Обикновено наричаха този изглед „задния днор на Ватикана“ — по-непознатата за туристите и фото графите на картички част от града.
Джовани предпочиташе да е така. Издиша тънка струя, синкав дим и се замисли за последната новина.
И така, сестра Етиен бе имала видение. Франческо се бе държал спокойно с игуменката. Нямаше смисъл да я безпокои. Но дали това наистина беше Знакът? Досега не се беше случило нищо, макар и тримата да следяха внимателно. Но сега, наред с изумителното съобщение на Собески… Джовани се усмихна и отново дръпна от цигарата. Да, това беше Знакът, който чакаха. Официално Франческо не беше член на Курията. Титлата му в каталога за комисиите на Ватикана беше Префект по общественото благосъстояние, което означаваше, че работата му в Курията е да надзирава дейността на правителствените отдели, вариращи от Бюрото за туристическа информация до противопожарната охрана. За мнозина от държавните чиновници, за служителите в Курията и дори за някои от кардиналите Джовани беше само един зъбец в огромното колело на бюрокрацията. Освен това той беше и специалната връзка на папата с йезуитите.
Това означаваше, че е свързан с вътрешния кръг от ватикански властници, оглавявани от Светия отец. С течение на годините Франческо си бе създал връзки във всички организации, които някой ден можеше да му потрябват, и най-вече във, Ватиканската тайна служба.
Той се усмихна и угаси цигарата в златния пепелник.
Средностатистическият католик от улицата в който и да е град по света вероятно би се изсмял на идеята, че църквата му има тайна полиция, още повече и шпиони. Ала това беше истина. Ватиканската тайна служба обучаваше служителите си в построен преди шест века корсикански манастир, чиито монаси бяха специалисти в най-смъртоносните изкуства, а методите им бяха по-безпощадни от тези на ЦРУ, КГБ, МИ5 и дори на израелската Мосад. Създадена непосредствено след Втората световна война от Пий XII, Ватиканската тайна служба бе станала невероятно влиятелна в световната политика. През 1946 завербуваха Джовани заради огромния му опит като връзка с американското разузнаване. Той се усмихна при спомена за онези шеметни и изпълнени с приключения дни.
Светът би пребледнял, ако научеше някои от глобалните ходове на Ватиканската тайна служба.
Два от любимите му бяха убийствата на Франко и Брежнев. Нито испанците, нито руснаците заподозряха нещо. Уцелването на подходящия момент в случая с Франко беше от съдбоносно значение, а и при двете покушения моментът на действие беше точно подбран.
Телефонът изписука. Джовани вдигна слушалката и машинално запали нова цигара.
— Да?
— Тарджено ще бъде при вас всеки момент, отче.
— Благодаря, Спинели. Това е всичко.
Секретарят затвори и Джовани отново остана насаме с мислите си.
Тарджено.
Франческо изпитваше противоречиви чувства към него — любов и омраза, възхищение и страх. Тарджено си бе спечелил репутацията на човек, който с педантично настървение изпълнява всяка задача на Ватиканската тайна служба. Провалът беше станал анатема за него. Успяваше всеки път и го правеше с такава безмилостна решителност, че се бе превърнал в легенда сред агентите. Мнозина мислеха, че е луд, но всички го уважаваха. Повече то се страхуваха от Тарджено, но обичаха да работят с него, защото беше изключително способен, сериозен и чист. Имаше прозвище, отговарящо на тези му качества — Хирурга. Фактът, че Тарджено носеше петнайсет сантиметров стилет и можеше да борави с него с веща бързина и увереност, само подсилваше този му облик.
Опасен. Откачен, може би. Но въпреки това най-добрият.
Като по даден знак, вратата на кабинета се отвори и един висок широкоплещест мъж мина покрай Спинели и влезе, като затвори с трясък вратата след себе си. Типично за Тарджено, който винаги се
