— Ужасно. Не мога да ви кажа.
— С мен можеш да споделиш всичко.
Тя го погледна право в очите. Чертите й някак се преобразиха.
— Не ви познавам — рече Етиен — и няма да ви кажа нищо.
— Ако искаш да се оправиш, трябва да ми кажеш какво те е уплашило толкова много.
— Не ме интересува дали ще се оправя.
Тарджено за пръв път виждаше човек, който говори толкова свързано под влиянието на ксилотола.
— Има само един човек, пред когото ще говоря. Негово Светейшество.
Искам да видя Светия отец.
Абсурд. Жената беше натъпкана с химикали и въпреки това се държеше адекватно. Не беше виждал такова нещо. Трябваше да бъде търпелив.
Опиатът щеше да надделее.
— Етиен… Трябва да ми кажеш.
— Вярвате ли в Бога? — попита тя.
— Ами… Не съм сигурен — откровено призна той, — Защо?
— Защото Той вярва във вас.
Тарджено се усмихна.
— Не са ми го казвали.
Жената отново се вторачи в тавана, после каза:
— Извърших ужасен грях срещу човека и Бога. И сега трябва да страдам заради това прегрешение. Макар да вярвах, че изпълнявам Божията воля.
— За какво говориш?
— Така ми казаха — било Божия воля.
— Кой ти го каза?
— Кардиналът… И другите…
— Кой кардинал? Кои са другите?
— Кардинал Лареджа, отец Франческо и игуменката. Дойдоха при мен много отдавна… Когато всички бяхме много млади.
— Защо? — тихо попита той.
Ксилотолът оказваше въздействие. Монахинята говореше все по-свободно.
— Имаха нужда от мен. Без мен нямаше да осъществят плановете си. И без лекаря също.
— Това има ли нещо общо с видението ти?
— О, да! — — Етиен, кой е лекарят?
— Кригер. Доктор Рудолф Кригер.
Ватикана — Кригер. 25 август 1998
И така, моментът бе дошъл, уморено мислеше Кригер, докато изкарваше черния мерцедес от гаражите на международното летище в Рим.
През цялото това време той бе живял тихо в едно малко швейцарско село, забравил за работата, която бе свършил толкова отдавна. Не, това не беше вярно. Помнеше какво бе направил. Но се опитваше да го забрави, И сега всичко се връщаше.
Измъчваше ли го съвестта му? Трудно беше да се каже. Сключил бе сделка и беше длъжен да изпълни задълженията си докрай. Неизчерпаемият запас от ватикански пари не намаляваше и животът му беше охолен и щедро възнаграден, както му бяха обещали.
Мерцедесът спря тихо пред задния вход на Говернорате, където го посрещна отец Орландо — младолик и изключително сдържан свещеник.
Качиха се с асансьора и той влезе в заседателната зала. Кардинал Паоло Лареджа седеше начело на огромната полирана маса. Другите двама — мона хинята и свещеникът — също бяха там. И двамата наглеждаха поразител но жизнени и здрави. Дебелината на Лареджа обаче го потресе. Карди налът беше като топка. Сигурно беше пълен с холестерол и го заплашваше сърдечен удар…
— Добре дошъл, докторе! — каза Лареджа. — Надявам се, че помниш майка Викториана и отец Франческо…
— Разбира се — отговори Рудолф и се опита да се усмихне любезно.
— Много време мина, нали?
— Предполагам, че се досещаш защо си тук — обади се отец Франческо.
— Да — отговори Рудолф. — Може и да съм остарял, но паметта още не ми изневерява.
— Ще ти дадем екип — рече кардиналът. — Потрябва ли ти нещо, веднага ще го получиш. Заповядай, докторе, седни.
Рудолф избра стола срещу видеоекрана. Сякаш се подготвяха за съвещание на управителен съвет. Кардиналът кимна на игуменката и тя каза:
— Искаме пълен анализ. Физическо и психическо състояние.
Рудолф, след толкова години все още изумен от красотата й, се усмихна.
— Сестро, не съм специалист по второто.
— Убеден съм, че знаеш достатъчно — каза кардинал Лареджа. — Освен това в екипа ти ще има психиатри.
— Много добре, но какво обяснение ще дадем?
— Ние сме част от Папската комисия за разследване на свръхестествените явления — обясни отец Франческо и за неудоволствие на игуменката запали поредната цигара.
— От теб се иска да извършиш традиционните процедури. Никой няма да ти задава въпроси.
— Обичайна практика ли е Курията да вика лекари чужденци?
— Не — отговори йезуитът, — Но с възрастта идват и някои привилегии. Можем да постъпваме, както намерим за уместно.
Изглежда, бяха обмислили всичко до най-дребните подробности. Освен тях той беше единственият човек на света, който знаеше какво бяха успели да направят. Зачуди се дали биха пощадили живота му и дали щяха да му вярват през всичките тези години, ако не беше толкова необходим за евентуалния финал. Запита се колко ли други бяха умрели, защото знаеха макар и откъслечни части от историята.
— Имаш ли други въпроси? — попита кардиналът.
Имаше няколко, но никога нямаше да ги зададе. Вместо това попита:
— Къде е младежът? Мислех, че ще започнем днес.
— Почива си от пътуването — отговори Лареджа. — Ще го доведат.
Рудолф кимна. Изведнъж му се допуши, макар да се беше отказал от лулата още преди пет години.
— Знае ли цялата история?
Отец Франческо се усмихна — по-скоро на себе си.
— Още не знае нищо. Възнамеряваме да го „посветим“ постепенно.
— Мисля, че ще бъде добре, ако присъстваш, когато му кажем — рече Викториана. — Да му обясниш със свои думи какво си направил. — После разказа накратко за случилото се със сестра Етиен, изпаднала в шок вследствие на видението — може би прозрение, свързано с разисквания въпрос.
Рудолф отхвърляше „виденията“ и другите религиозни преживявания като пълни глупости. За тези тримата те може би бяха обичайни, но да се търси връзка между нервната криза на Етиен и онова, което той бе направил, според него беше абсурдно. Опитваше се да не мисли защо са го повикали във Ватикана. Не искаше да приеме, че е дошъл денят да застане лице в лице с отговорността и механизмите, които бе привел в действие преди толкова много години.
Лекото почукване на вратата на заседателната зала накара всички да обърнат погледи натам. Появи се смуглото лице на Орландо, а зад него идваше Каренца.
Рудолф Кригер се вгледа в младежа — всъщност беше мъж. Беше висок и слаб, с мускулесто атлетично тяло, с черни очи и тъмнокестеняви коси, класически орлов нос и волева брадичка. И интелигентен. Пред тях стоеше човек, който можеше да бъде известен спортист или филмова звезда, а те го бяха направили свещеник.
