няколко дни ще имам неоспорими отговори. Тестовете ми можеха да бъдат убедителни доказателства за ленените влакна. Методът на обработка с прекис можеше да потвърди съществуването на капки човешка кръв върху обувка, дори и почистена. — Идеята беше да се намери следа от хемоглобин — веществото, което придава на кръвта характерния й червен цвят. Знаех, че мога да направя това. Пероксидазата — съставна част на хемоглобина — се запазва непокътната дълго време, дори цели векове и ако се третира с реактив от фенолфталеин, се вижда под микроскопа като розово петънце.
Тестовете бяха позитивни, но само за да се уверя, ги направих няколко пъти. После изпратих доклад на отец Франческо — ленените влакна несъмнено съдържаха проби от човешка кръв. Днес тройката ме посети в новата ми лаборатория. Заедно с вълкоподобния йезуит дойде и един кардинал на име Лареджа — човек с едър кокал и склонност към изпълняване. Въпреки това изглеждаше много енергичен. Сякаш би се чувствал по-добре в някой пристанищен бар, отколкото в църква.
Третият член на групата беше монахиня. Казваше се Викториана и съвсем откровено, беше една от най-красивите жени, които съм виждал. Макар че беше облечена в одеждите на ордена си, аз бях изумен от безу пречната й кожа, очите на кошута и съвършенството на изящните й черти.
Защо ли се криеше в манастир? „Доволни сме от резултатите ви, доктор Кригер каза йезуитът. — И сме готови да предприемем следващата стъпка.“ Попитах каква е тя. „Пълен анализ“ — отговори кардиналът. Искаха да разберат всичко за кръвната проба. Освен това ми наредиха да получа генетичен отпечатък на човека, на когото е принадлежала кръвта. Спомням си как се учести пулсът ми. Онова, което искаха от мен, грани чеше с биохимично изследване. Не можех да си представя по-голям късмет. Казах, че е необходимо да направя анализ на самата ДНК.
Нямах представа как би се осъществил един такъв план, но ги уведомих, че ми трябва екип и скъпа апаратура. Кардиналът се съгласи веднага.
Само махна с ръка и рече: „Не се тревожи“. Не ги изненада дори цената на електронния микроскоп. Изведнъж осъзнах колко сериозни са тези хора. Какво ставаше? Разбира се, както ще ви каже всеки учен, занима ващ се с изследователска дейност — не задавай въпроси, когато отварят портмонетата. Но фактът, че съм добър учен, се дължи отчасти и на вроденото ми любопитство. Не можах да потисна въпросите, които вече се оформяха в главата ми. Попитах за срока и крайната цел. Колкото можело по-скоро. А що се отнася до крайната цел, въпросът бил много сложен.
Кимнах, но наблегнах на необходимостта да знам причината за работата си, защото това ще повлияе на начина, по който я върша. Отец Франческо ме изгледа, но не каза нищо. Имах чувството, че ме преценява. За пръв път усетих, че е опасен. Макар да е свещеник, Франческо има очи на влечуго… и ме плаши. Монахинята се беше запознала задълбочено с работата ми и разбираше от клетъчна биология. Знаеше за експериментите на Уотсън, Крик и другите пионери в областта на съставянето на генни карти, наслагване то на генетични кодове и генното инженерство. Останах потресен. Откъде знаеха толкова много? Почувствах се неловко и направо ги попитах защо се интересуват толкова много от клетъчна физиология и методите за рекомби ниране на ДНК. Да не би папата да подготвяше нова енциклика по въпро са за противозачатъчните средства и изкуственото осеменяване? Настоях.
Попитах ги за какво точно става дума — извънматочно оплождане или клониране? Какво точно искаше да постигне Църквата? Кардиналът се усмих на и отговори: „По малко от всичко“.
Какво искаха тези хора? За пореден път ги помолих да ми спестят театралниченето и загадъчните отговори. Казах, че ми е дошло до гуша.
Кардиналът вдигна пръст. Това беше достатъчно, за да привлече вниманието на всички. Сетне въздъхна и се съгласи да ми разкаже цялата история, но ме предупреди, че начинанието им е изключително сериозно.
Заклеха ме да мълча и ме заплашиха със смърт. Самата мисъл, че един свещеник заплашва със смърт, е абсурдна, но аз се вгледах в студените очи на Франческо и разбрах, че не се шегува. Кажа ли на някого, ще се простя с живота си, Невероятно! Лареджа кимна на монахинята и тя ми зададе един интересен въпрос — може ли според мен да се получи достатъчно генетична информация от ядрото на кръвната клетка, за да се репродуцират успешно гените чрез методите за рекомбиниране на ДНК?
Въпросът й толкова стимулира научната ми мисъл, че аз за миг забравих за трудностите. Идеята беше предизвикателна. Пръв я бе предложил Дейвид Силва от Станфорд. Викториана потвърди отговора ми, като издекламира откъс от спекулативните монографии на Силва, отнасящи се за изследванията в областта на рекомбинирането и клонирането. „Да съживим Моцарт“ беше публикувана в популярната преса, в „Сайънтифик Американ“, но повечето учени не й бяха обърнали внимание. После Викториана ми зададе основния въпрос — смятам ли, че идеите иа Силва са осъществими? Мога ли да съживя мъртвец, като го клонирам от генетичната информация, запазена пън физическите му останки? Стъписах се. Монахинята се усмихна и кимна. Беше много красива — почти като ангел. Да, Викториана искаше да възкреся мъртвец. Замислих се каква подготовка ще бъде необходима и какви експерименти ще трябва да се направят. Мислите ми се втурнаха в бъдещето и започнах да мечтая.
Сетне погледнах тримата и зададох един много съществен въпрос — съдържат ли кръвните проби, които ми дадоха, генетичен материал — т.е. белите клетки, които ще репродуцирам? Тримата кимнаха.
Монахинята добави, че донорът е починал, но аз вече се бях досетил за това. Лареджа ме погледна в очите. После ми каза, че кръвта и влакната са от нещо, което италианците наричат Санта Синдоне.
Италианският ми не е добър, но аз знам какво означава това. Почувствах внезапно замайване. Тези хора са напълно откачени. Санта Синдоне Свещената плащаница от Торино. Те искаха да клонирам Иисус Христос.
ВТОРА КНИГА
„И подире Му тръгнаха големи тълпи народ от Галилея и Десетоградие, от Йерусалим и Иудея и изотвъд Йордан.“
Ватикана — Каренца. 26 август 1998
Първата му реакция беше смях. Неудържим и истеричен.
Идеята беше абсурдна! Нямаше начин. Беше невъзможно.
Ала Питър знаеше, че не е така. Дори глупак би видял как фрагментите се подреждат. В дневника на Кригер имаше достатъчно неподправени емоции, които придаваха достоверност на разказа. Питър се разтрепери. Догади му се.
Господи! Възможно ли бе такова богохулство? По всичко личеше, че е така. Възрастта му — малко повече от трийсет години от първите записки в дневника на Кригер. Участието на лекаря — тогава и сега. „Чудото“, извършено от Питър и Комисията, която го разследваше.
Светът се разпадаше като пръснат на парчета кристал. Питър не чу стъпките зад вратата на кабинета, нито усети ръката на рамото си.
— Съжаляваме, отче, но ще трябва да дойдете с нас — каза един глас.
Каренца вдигна глава. Отец Орландо се беше вторачил в лицето му. Зад него, скрит в сянката, стоеше върлинестият като плашило Франческо.
Реакцията на Питър беше чисто инстинктивна. Той замахна, удари Орландо по брадичката, запрати го към Франческо и хукна към вратата.
Коридорът сякаш нямаше край.
Преследвачите му се приближаваха. Орландо се хвърли в краката му.
Питър падна и удари главата си в плочките на пода. Пред очите му блесна ярка светлина, после всичко потъна в мрак.
— Има ли му нещо?
