— Кой манастир?
— Абатството на Бедната Клариса, доколкото си спомням.
— Наблизо ли е?
— Не съм сигурен, но мисля, че да. Защо питаш?
— Не е ли естествено един човек да иска да види родната си майка?
— Ще попитам кардинала.
— А защо не може аз да го попитам? Затворник ли ще ме държите тук?
— Не знам — отговори Кригер и извади от чантата апарат за измерване на кръвното налягане и слушалка.
— Какво всъщност искате от мен? — попита Питър отчаяно. — Да предположим, че всичко това е вярно, но защо сте го направили?
— Съблечи си ризата, ако обичаш — рече Кригер.
— Кръвното ми налягане е нормално. Махни този апарат и отговори на въпроса ми.
Лекарят се вгледа в него, после каза:
— Имаш право.
— И така, какво искат от мен?
— Наистина ли не се досещаш?
— Нямам представа. Кажи ми.
— Наближава краят на хилядолетието, сине. — Свършекът на света.
Питър се облещи. Най-лошите му опасения се превръщаха в реалност.
— Аз ли ще олицетворявам Второто пришествие? Та това е смешно!
Трябва да се махна оттук.
— Няма да можеш.
— Така си мислиш — усмихна се Питър, хвърли се върху него, стисна го за гърлото и прошепна:
— Не мърдай и нищо няма да ти се случи.
Лекарят кимна. Питър извади ключа от бялата му престилка, накъса чаршафа, завърза Кригер и внимателно го сложи на леглото.
Претърси стаята и с изненада откри, че не са му взели парите и кредитните карти. Започна да се облича.
— Ще ти кажа само едно, сине — обади се Кригер. — Не знаеш с кого си имаш работа.
— Какво имаш предвид?
— Тези хора имат власт и се убедени, че изпълняват Божията воля.
Вярват, че ще предизвикат Второто пришествие, а после светът ще стане рай.
— Това ли искат да направя? Да им поднеса Рая?
— На тепсия.
— Не мога да го възприема. Трябва ми време да помисля. Не издържам тук.
— Внимавай. Франческо е безмилостен. Ще направи всичко възможно да те хване. Няма да успееш дори да излезеш от града.
— Навън има ли друг освен Орландо?
— Не, само обичайната охрана. Лареджа не искаше да възбужда подозрения.
— Добре, ще се оправя.
Манхатън, Ню Йорк — Уиндзор. 26 август 1998
Телефонът настойчиво иззвъня и Марион вдигна слушалката.
— Извинете — каза един женски глас. — Вие ли сте Марион Уиндзор?
— Да. Кой се обажда?
— Безпокоя ви от отдел „Справки“. Току-що ми се обади някой си отец Каренца. Каза, че е в Рим, на летището, и трябва незабавно да говори с вас. Не знае телефонния ви номер, защото го няма в указателя. Убеди ме да ви потърся.
Инстинктът й на журналист веднага проработи и Марион взе писалката и тефтера. Какво ли правеше Питър Каренца в Рим?
— Свържете ме, ако обичате.
— Мис Уиндзор? — чу се след миг звучният глас на свещеника.
— Да. Какво мога да направя за вас, отче?
— Слушайте. Нямам време да ви обясня всичко. Извинявайте, че ви се обаждам в къщи, но ми казаха, че днес имате свободен ден. Имам неприятности и трябва незабавно да се измъкна от тази страна. Ще хвана полета в десет и половина. Ще бъда на летище „Кенеди“ около десет вечерта, нюйоркско време. Можете ли да ме чакате там?
— Мисля, че да. Какво става, отче?
— Нямам време да ви обясня. Вижте, може и да ви се стори странно, но нямам къде да отседна. Можете ли да ми помогнете? Няма кого другиго да помоля. Нямам доверие никому. Те не знаят, че ви познавам.
— Отче…
— И си сложете тъмни очила и шапка. Гласът му изтъня и Марион долови страха му. — Не бива да ви познаят, ако са на летището.
— Но, отче, които са тези те?
— Нямам време. Самолетът ми излита. Ще дойдете ли?
— Да, разбира се — бързо отговори тя.
— Довиждане, мис Уиндзор.
— Господ да ви благослови… И затвори.
Рим, Италия — Тарджено. 27 август 1998
Отец Франческо му се обади посред нощ.
— Да, отче. Какво мога да направя за теб?
— Нуждая се от помощта ти — отговори йезуитът.
Раздразнението в гласа му означаваше или страх, или едва сдържан гняв.
Тарджено познаваше стареца и реши, че става дума за второто.
— По това време? Не може ли да почакаш до утре?
— Ако беше така, щях да ти се обадя сутринта.
— Добре — въздъхна Тарджено. — Какво искаш?
— Спешно е. Слушай.
Франческо разказа за бягството на американския свещеник, държан под наблюдение от Комисията за разследване на свръхестествените явления. Млад мъж с, психически отклонения, който в момента летеше за Ню Йорк.
Тарджено се усмихна.
— И искаш да намеря избягал свещеник? Сериозно ли говориш?
— Вече уредих да го чакат на летище „Кенеди“. Но искам да съм сигурен, че няма да има грешки.
— Не ми казваш всичко. Какво става? Първо онази работа с монахинята. А сега трябва да гоня някакъв смахнат свещеник.
— Казвам ти онова, което трябва да знаеш.
— Грешиш. Трябва да знам всичко! — изсъска Тарджено. — Луд си, ако мислиш, че ще изпълнявам някаква задача, без да знам подробностите. Така падат глави, отче.
Йезуитът тихо се изсмя.
— Да не би Хирурга да се страхува от един смахнат свещеник?
— Само мъртвите не се страхуват.
— Освен това, защо да ти казвам всичко, което знам, след като не изпълняваш задълженията си както трябва?
— За какво говориш?
