— Вече не е там — каза непознатият, наведе се и се вторачи в очите на Дан.
— Приятелят ти избяга и се качи на самолета за Ню Йорк. Тук е от двайсет и четири часа.
— Избягал ли е? Да не е бил затворник?
— Нещо такова — усмихна се мъжът.
— Слушайте, казвам ви истината. Не знам къде е.
— Ще видим — отново се усмихна непознатият. Извади от вътрешния джоб на сакото си малка кожена кесийка, отвори я бавно и извади зловеща спринцовка. От другия си джоб измъкна някакво шишенце.
Ужасен, Дан замахна и блъсна кесийката. Съдържанието й се разпиля на пода и се счупи.
Човекът, представил се като Ортис, само се усмихна.
— Жалко. Не обичаш иглите, така ли, отче? Животът ти щеше да стане много по-лек с малко ксилотол. Но сега се опасявам, че ще трябва да използвам по-старомодни методи…
С крайчеца на окото си Дан забеляза някакво неясно движение, което завърши със заслепяваща болка в главата му. После всичко потъна в мрак.
Свести се от леденостудена вода. Беше съблечен гол и завързан с телефонния кабел за стола.
Инквизиторът стоеше пред него и грижливо нареждаше кухненски прибори — ножове, отварачки, котлон, щипка за лед, бормашина и клещи.
До мивката стояха отворени буркани и консерви.
— Добре си се заредил, отче — усмихна се непознатият и посочи към масата. — Сигурно си предполагал, че ще дойда.
— Вижте какво, казах ви всичко, което знам. Какво искате от мен, по дяволите?
Мъжът взе един нож и небрежно заби острието в ръката му. Елингтън наблюдаваше ужасен как ножът пробива кожата му. Беше потресен по-скоро от дързостта на постъпката и от шока, отколкото от болката. От раната изтече изненадващо малко кръв.
— Ще ти задам един въпрос — каза непознатият. — Ако отговорът не ми хареса, ще накълцам ръката ти на парчета.
— Моля ви… Какво искате от мен?
— Само отговори. Кажи сега — знаеш ли защо приятелят ти замина за Рим?
— Не.
Острието се вряза по-дълбоко в ръката му. Бликна кръв. Мъжът взе отворената кутия със сода за хляб и посипа раната. — Следващия път ще сложа сол.
— Не знам защо! — извика Дан.
Плътта му изгаряше от болка.
— Искаш да кажеш, че Питър Каренца не ти е казал нищо за… пре живяванията си напоследък, така ли? За неприятностите си?
— Не знам за какво говорите.
— Знаеш ли как ме наричат колегите? — усмихна се мъжът. — Хирурга.
Разряза ръката на Дан до лакътя, като внимаваше да не засегне някой главен кръвоносен съд. Даниел гледаше като хипнотизиран как раната се удължава. Хирурга я поръси със сол. Този път Елингтън едва ли щеше да устои на болката. Пред очите му затанцуваха разноцветни светлини.
— Лъжеш — тихо каза непознатият.
— Не! — изкрещя Дан, като се чудеше дали някой няма да го чуе. — Разказа ми за крадеца! И за мълнията! Това е всичко, което знам.
— Може би да, а може би не.
— Господи, истина е! Моля ви, повярвайте ми!
— Знаеш ли защо повикаха Каренца в Рим?
— Не, но…
Острието стигна до костта и нова агонизираща болка разтърси Дан.
— Но имаш предположения, нали? Разкажи ми за тях.
Със стиснати зъби, опитвайки се да преглътне сълзите си, Дан му каза, че може би Питър е бил повикан от Комисията за разследване на свръхестествените явления. — Логичен отговор — отбеляза Хирурга, сетне прокара острието по костта. Кръвта на Дан изтичаше бавно, може ни защото тялото му се бе сковало. Болката беше толкова вцепеняваща, че той гледаше ръката си така, сякаш не беще негова, а чужда. Усети, че тихо стене, дори хленчи.
— Казвам ви истината. Какво ви става?
— Не мисля така. Лъжеш, приятелю.
— Не… — изохка Дан. — Не лъжа.
Човекът го погледна в очите.
— Слушай какво ще ти кажа. Разправяш ми онова, което онези гадове от Ватикана искат да втълпят на всички. Откъде знаеш какво да ми кажеш, след като не си разговарял с Каренца?
— Не съм говорил с него! Кълна се в Бога!
— Така ли?
Хирурга взе бормашината и леко натисна копчето. Инструментът забръмча.
— О, Боже, казвам ви истината…
— Ще видим.
Мъжът разтвори дланта на Дан и бавно допря въртящия се свредел в плътта. Дан изкрещя.
Хирурга проби няколко дупки и преди да се заеме с другата длан се вгледа в лицето на пленника си.
— Искаш ли да ми кажеш нещо?
— Не съм разговарял с него! Кълна се! Не съм го виж дал!
— Тогава откъде знаеш за Комисията?
— Не съм глупак! Това е най-логичната причина за отиването му там. — Дан не можеше да подреди мислите си. Болката го смазваше на талази и го замайваше. — Казах ви всичко, което знам. Моля ви, повярвайте ми. „Ортис“ включи котлона, на който Дан вареше кафе.
— Добре изглежда, нали?
— Моля ви…
Дан не можеше да откъсне очи от загряващия се котлон.
— Казват, че на върха на пръстите имало най-много нервни окончания. Вярваш ли в това?
— Да — чу собствения си обезумял глас Даниел.
— А сега пак ще те попитам — къде е приятелят ти Питър Каренца?
— О, Боже, не знам…
— Напротив, знаеш.
Мъжът хвана ръката на свещеника и бавно долепи средния пръст до горещата плоча на котлона. Чу се изсъскване. Болката порази Дан като силен електрически ток и притъпи всичките му усещания. Смътно чу цвърчене и долови миризмата на печено месо.
Дан извика. Потта капеше в очите му и се смесваше с парещите солени сълзи, процеждащи се през здраво стиснатите клепачи. Стомахът му се сви. Стана му лошо. Гореща жлъч се надигна в гърлото му и почти го задуши. Внезапно от него бликна урина, която намокри стола и потече по краката му.
— Каква гадост — рече непознатият.
— Моля ви…Недейте…
— Къде е Питър Каренца?
— Не знам!
— Има ли други близки приятели?
— Не знам…
Мъжът допря до горещия котлон показалеца му, Кожата изгоря и димящите капиляри се пръснаха. Болката замъгли съзнанието му. Всеки момент щеше да припадне.
Студената вода ощипа лицето му и го върна в съзнание.
— При кого може да е отишъл?
— Не знам.
Дан плачеше.
