— Мисля, че знаеш.
Хирурга остави котлона и взе щипката за лед.
Бруклин, Ню Йорк — Каренца. 28 август 1998
Събуди се с чувството, че е възкръснал от гроба.
Усмихна се. Може би това не беше най-подходящият израз в момента.
Разтърси глава, седна и потърка очи. Не беше сигурен дори какъв ден е.
Влезе в банята и се зачуди на невероятното количество козметика.
Наплиска лицето си и се погледна в огледалото. Изглеждаше променен.
Познатите момчешки черти бяха загрубели. Около очите и устата бяха започнали да се образуват бръчки. Искаше му се да го припише на умората или на възрастта, но знаеше, че причината е преживяното през последната седмица.
Върна се в спалнята и видя, че часовникът показва четири и седемнайсет. Мъглявата светлина, проникваща през пердетата на прозорците, означаваше, че слънцето клони на залез. Наистина ли бе спал цяла нощ и почти целия ден?
Облече се. Слезе в кухнята и намери бележка от Марион. Щяла да свърши работа в двайсет и трийсет и после да му се обади. Питър се усмихна, смачка бележката и я хвърли в кошчето за боклук. Познаваше Марион бегло, но имаше чувството, че цял живот му е била приятелка.
Невероятните събития от изтеклата седмица ги бяха сближили, а след премеждието на летището, изглежда, им бе предопределено да бъдат заедно. Пък и не всеки ден казваш на някого, че си Бог.
Спомни си как унищожи ръката на онзи мъж. Макар да избягваше да мисли за това, подсъзнанието му не го оставяше на мира. Имаше чувството, че е способен да предизвиква появата на синкавия огън. Не можеше да го контролира, но смяташе, че може да го причини, когато му е необходим. Пораждаше го явно изключително силно напрежение или опасност.
Ако беше така, вероятно можеше да се научи да го контролира.
Защо се опитваше да намери разумно обяснение за личността си?
Ватиканът му бе предложил възможно най-ясното тълкуване, а той не искаше да го приеме. Не, трябваше да има някаква основна грешка в доводите на групата от Ватикана. Питър съвсем нямаше чувството, че е Бог. Дори Негов Син. Надяваше се, че няма да полудее.
Подкрепата на Марион беше единственото нещо, на което можеше да се разчита. И на Даниел Елингтън също. Най-близкият му приятел заслужаваше да знае какво се бе случило, пък и сигурно щеше да му даде съвет. Питър се обади във Фордам, но му казаха, че Дан не е на работа.
Потърси го вкъщи, но никой не отговори.
Реши да изчака, докато Марион се свърже с него. Може би щяха да отидат заедно до университета във Фордам?
Не беше лесно да излязат от центъра на Бруклин и да влязат в Бронкс, но в този късен вечерен час движението не беше толкова оживено. Наближиха светлините на Уайт-Стоун Бридж. Питър продължаваше да се чуди защо не може да се свърже с Дан.
— Надявам се всичко да е наред — въздъхна той.
— Нали каза, че днес имал свободен ден. Може да е отишъл някъде — при роднини или другаде.
— О, не, те живеят далеч. Не знам, но имам някакво странно предчувствие.
Марион протегна ръка и преплете пръсти с неговите.
— Приятелят ти е добре. Ще видиш.
— Благодаря — отговори той и стисна пръстите й, после отдръпна ръката си.
Чувстваше се неловко от близостта й. Докосването й караше сърцето му да бие учестено. Стигнаха пред малкия блок на Дан. Беше тъмен.
— Колата му е тук! — възкликна Питър. — Не може да е излязъл, нито пък да спи по това време.
Слязоха и забързаха по стълбите. Звънецът не работеше.
Питър потропа няколко пъти по металната врата. Усети, че се вцепенява. Марион стоеше до него и мълчеше.
— Дан! — изкрещя Питър. — Аз съм! Вътре ли си?
— Няма го — каза Марион. — Да вървим…
— Не, чакай! Той е вътре! Чувствам го!
Заудря по вратата и завика, после му се стори, че чува сподавен стон.
— Чу ли? — извика Питър и блъсна вратата, но тя не помръдна. — Вътре е! Знаех си!
— Господи… — прошепна Марион.
— Дан, аз съм, Питър! Идвам!
— Внимавай, Питър. Може би трябва да потърсим помощ…
Той сложи ръце на валчестата дръжка на вратата. Опита се да се отпусне, да се освободи от всички странични мисли и да се съсредоточи върху ключалките. Пречеха му и трябваше да ги премахне. Силата беше у него. Само трябваше да я обуздае и да се научи да я използва. Но как?
Блъсна вратата, но тя пак не се отвори. Опита се да заповяда на енергията си да я отключи, но не се получи. Трябваше някак да се отпусне и да се включи в енергийния поток. Предишния път умът му бе успял по някакъв начин да се изолира от времето — именно в такива моменти се проявяваше особената му способност.
— Хайде! — извика Марион. — Трябва да намерим помощ. Не можем да влезем.
— Не! — изкрещя Питър. — Не!
Иззад металната врата се чу още един стон.
Питър се ядоса, че Марион не му вярва и иска да изостани Дан в такъв момент. А и тази проклета врата…
Металът започна да излъчва синкава светлина и след миг дръжката и цялата брава се взривиха. Вратата се отметна и Питър се втурна в стаята.
Чу писъка на Марион. Самият той не можеше да произнесе и дума.
Какво бяха направили с приятеля му! Дан беше гол, завързан за кухненския стол. Бавно повдигащите се гърди и стенанията му бяха единственото доказателство, че още е жив. Едната му ръка беше разрязана, пръстите — изгорени до кокалчетата, устните — стегнати в метална скоба, клепачите — отрязани. Роговиците на очите бяха хванали кора. Щипката за лед беше забита в гениталиите му.
От очите на Питър потекоха сълзи. Усети ръката на Марион на раменете си. Тя трепереше и ридаеше от страх, мъка и отвращение.
— Помогни ми — тихо каза той, — Трябва да го развържем. Хайде!
Тя се бе вкопчила в него, разтреперана и разтърсвана от ридания.
— О, Боже… Господи… — повтаряше Марион. — Какво са направили с него?
— Те търсят мен, Марион. Мислят, че ще ме намерят по този начин.
Питър развърза телефонния кабел и внимателно освободи краката и ръцете на Даниел. После се вгледа в приятеля си.
— Жив ли е?…
— Да.
— Помогни ми да го сложа на килима.
Горещите сълзи на Питър се стичаха по лицето му.
— Господи, Дан, кой направи това с теб?
Дан се опита да каже нещо през стегнатите си в скобата устни и завъртя очи.
— Ще повикам линейка — колебливо каза Марион.
— Ще ти помогнем, Дан — прошепна Питър. Лицето му беше мокро от сълзи. — Всичко ще се оправи.
— Телефонът е прекъснат — паникьосана съобщи Марион.
Питър понечи да й каже да се обади от някой друг апартамент, когато видя как няколко сълзи се търколиха върху обезобразената плът на Дан и се вцепени.
— Телефонът не работи! — повтори Марион.
