— Какво ще правим ли каза? Защо?
Искаше й се да му каже, че я привлича, но се боеше да не го уплаши или обиди. Пък и това не беше всичко.
— Ами защото ме интересува какво ще стане с теб, Питър. Ти си добър човек и имаш невъобразими неприятности. Пък и изглеждаш толкова самотен.
Той остави празната чаша на килима и потърка очи.
— Радвам се, че ме разбираш. Имам близък приятел, но се страхувам да му се обадя.
— Сигурно знаят за него и чакат да се свържете.
— Предполагам. Не искам да рискувам.
— Тук си в безопасност — каза тя и сложи ръка на рамото му. — Искаш ли да поспиш?
Хубаво беше да се отпусне след всичко преживяно. Марион го видя за пръв път да се усмихва. Искаше й се обстоятелствата да бяха по-различни.
— Хайде, можеш да се настаниш в спалнята за гости на горния етаж.
Аз трябва да се прибера вкъщи. Все пак ходя и на работа.
Питър кимна.
— Права си. Имам чувството, че не съм спал цяла седмица. И отново се усмихна. Беше невероятно красив. Тя изгаряше от желание да го попита дали иска да остане при него, но вместо това каза:
— Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Господи, каква глупост!
— Знам — усмихна се Питър. — Още веднъж ти благодаря, Марион.
И тръгна към спалнята, а тя влезе в кухнята да се обади за такси.
Бруклин, Ню Йорк — Елингтън. 27 август 1998
Когато Питър не дойде в понеделник сутринта, Даниел Елингтън се притесни. А когато не се обади нито вечерта, нито през следващите два дни, тревогата му прерасна в паника.
Това изобщо не беше присъщо за Питър. Той беше внимателен и сериозен. Не би пропуснал срещата им, освен ако не се беше случило нещо непредвидено.
Дан знаеше, че взаимоотношенията на Питър с отец Собески са деликатни, и нямаше желание да му се обажда. Но минаха три дни, а от Питър нямаше никаква вест.
Даниел взе телефонната слушалка и набра номера на жилището към „Свети Себастиан“. Отговори му непознат мъж, който се представи като отец Райън.
— Добър вечер — каза Елингтън. — Търся отец Каренца.
— Няма го.
— А имате ли представа кога ще се върне? Трябваше да се срещнем, но той не дойде.
— Съжалявам, но не знам.
В гласа на Райън не прозвуча напрежение или преструвка.
— Можете ли да ми кажете къде е? Как да се свържа с него?
Инстинктът подсказваше на Дан, че нещо не е наред. Имаше чувството, че приятелят му е изпаднал в беда.
— Не мога да ви кажа. Отец Каренца не е в страната. Замина за Рим.
— Какво? — Дан не можа да прикрие изненадата си. — Кога замина? Защо?
— Съжалявам, господине, но наистина не знам. Пътуването беше уредено от отец Собески, но и той не е тук. Не са ми известни никакви подробности. Все пак какво да предам? Кой го търси? Дан каза името си и затвори.
Какво ли правеше Питър в Рим? После всичко му се изясни. Старият Собески се бе обадил във Ватикана и оттам незабавно бяха привикали приятеля му.
Поуспокои се, но още се притесняваше защо Питър не му се беше обадил, преди да замине.
Е, утре не беше на работа и щеше да има предостатъчно време да намери Собески и да разбере къде точно е Питър и кога ще се върне. Дан включи телевизора и провери какви филми дават по кабелните програми.
Събуди го леко почукване на вратата. Телевизорът работеше. Дан потърка очи и разбра, че е проспал шпионския трилър.
Отново се почука. Шумът го разсъни напълно. Погледна часовника си и изненадан видя, че е два след полунощ. Кой ли тропаше в този час?
Отиде до вратата и погледна през шпионката. Мъж с черен костюм и шапка. Лицето му не се виждаше.
— Кой е? — попита Даниел.
— Отец Елингтън? — прошепна непознатият.
— Да?
— Аз съм детектив Бенджамино Ортис от нюйоркската полиция. Искам да ви задам няколко въпроса.
— Детектив, часът е два. Не можете ли да почакате до утре?
Последва кратко мълчание, после мъжът каза.
— Отче, отнася се до вашия приятел Питър Каренца…
Без да разсъждава, Дан отключи вратата. На прага стоеше висок широкоплещест мъж, облечен в черен, стилно ушит костюм и скъпа риза и вратовръзка. Лицето му беше слабо и загоряло от слънцето, а високите скули подчертаваха големите хлътнали черни очи. Не можеше да се определи на колко години е.
— Добър вечер, отче — каза непознатият и влезе.
Дан отстъпи. Мъжът се движеше с такава грациозност и устрем, че мигновено внушаваше уважение.
— Споменахте за приятеля ми Питър Каренца. Случило ли се е нещо?
— Не знам — отговори детективът. — Именно затова съм тук.
Той застана съвсем близо до Даниел. Излъчваше сила и заплашителност. Акцентът му не беше испански. Дан се намръщи. Нямаше причина да се страхува от един полицай… освен ако този човек не беше полицай. По дяволите! Защо отвори?
Непознатият сигурно прочете опасението, изписано на лицето му, и се приближи още.
— Какво има, отче? Усмихна ли се?
— Казахте, че сте детектив… Но не показахте значката.
— Защото излъгах. Прости ми, ако съм съгрешил, отче.
— Кой сте вие? Какво искате от мен?
— Търся Питър Каренца.
Мъжът сграбчи Дан за рамото и го принуди да седне.
— Трябва да поговорим.
— Вижте какво, искам, да знам какво става тук! Не можете да влезете в дома ми ей така и да…
Ударът дойде изневиделица. Беше толкова бърз и нанесен с такава сила, че се стовари върху Даниел като чук.
— — Не дрънкай глупости — изсъска мнимият детектив. Беше ужасно спокоен и делови. — Питър Каренца е твой приятел. Искам да знам къде е.
— В Рим.
— Не е в Рим. Току-що пристигнах оттам. Не ме будалай, отче!
Питър не беше в Рим? Какво ставаше? Този човек предполагаше, че Дан знае нещо повече.
— Тогава нямам представа къде е. Честна дума.
— Непознатият се усмихна.
— Повярвай ми, отче. Ако знаеш нещо за Каренца, ще разбера. Или ми кажи, или ще ти причиня огромна болка.
Даниел отпусна рамене. Болката в челюстта се притъпи. Ухото му спря да кънти. Погледна нападателя си. Този човек приличаше на влечуго.
— Вижте какво, нищо не знам! Трябваше да се срещнем в понеделник, но той не дойде. Едва тази вечер разбрах, че е бил изпратен в Рим.
