— Доклада ти за монахинята. Щом не ти е казала нищо, защо си стоял цели три часа при нея? Сестра Викториана ми каза за посещението ти.
Три часа са много време за нищо.
— Отче, мисля, че и за двама ни ще е по-добре, ако престанем да го увъртаме.
— Негодник… — каза накрая Франческо. — Добре, но не по телефона.
Ела в кабинета ми.
Тарджено се усмихна. Отдавна бе разбрал, че най-ценното в неговата професия са не парите, а информацията. Разполагаш ли със сведения, винаги можеш да получиш нещо в замяна.
Може би йезуитът щеше да му обясни защо германският учен е бил нает да наблюдава бременността на сестра Етиен. Или защо тя заяви, че ще разкаже за видението си само на сина си или на папата.
Каренца Куинс, Ню Йорк. 27 август 1998
Самолетът кацна навреме и за пръв път, откакто бе започнало цялото безумие, Питър изпита спокойствие. Още не беше сигурен какво ще прави през следващите един-два дни, но се чувстваше по- добре. Поне беше далеч от ватиканските фанатици и откровенията им. Ами ако всичко това беше истина?
Мисълта, че от генетичния отпечатък от кръвта на Иисус може да е клониран човек, не излизаше от главата му. Но предположението, че въпросната личност е той… Не. Това беше пълен абсурд.
Как е възможно той да е този човек — самият Иисус, както твърдяха те?
Тръгна с потока пътници. Ако отец Франческо и компанията му бяха разбрали кой самолет е хванал, някой сигурно щеше да го чака.
Възможно ли беше Ватиканът да има внедрени хора в американските тайни служби? Всичко беше възможно.
Работеха седмина митничари. Освен ако всички не бяха агенти на Ватикана, тук щяха да го задържат трудно. Шансовете му да разбере кой е човекът на Франческо бяха равни на нула.
Нямаше проблеми. Излезе заедно с другите пътници, пристигнали с различните международни полети. Посрещачите в огромната зала се вглеждаха в лицата на всеки новодошъл. Родители чакаха децата си, влюбени се прегръщаха, шофьори държаха табелки с имената на хората, които не познаваха. Стресна се, когато Марион го хвана за ръката и каза.
— Не се тревожете, ще ви измъкна оттук.
Питър се вглеждаше в лицата на хората. Търсеше някой, който би могъл да ги следи. Всичко изглеждаше нормално.
— С вашата кола ли дойдохте?
— Не, взех колата на една приятелка.
— Добра идея.
— И аз така си помислих.
Питър се вторачи в лицето й. Усмивката й беше мила и открита.
Устните й бяха прекрасни.
— Оттук — рече Марион и посочи ескалатора, който водеше към улицата.
Беше се вкопчила в ръката му като жена, дълго чакала да види любимия си. Близостта й му бе приятна. Сигурно приличаха на влюбени.
Минаха през остъклените врати и видяха жълтите таксита, които чакаха клиенти, а зад тях — входа на паркинга. Един от носачите се втурна към тях и на Питър изведнъж му се стори, че не прилича на носач.
В същия миг се появи още един, който уж понечи да помогне на Марион, но я хвана за ръката. Първият препречи пътя на Питър. Онзи, който държеше Марион, извади хромиран пистолет със заглушител, почти го опря в стомаха на Питър и каза:
— Трябва да дойдеш с нас, отче. Знаеш защо.
Каза го съвсем спокойно. Усмихваше се, но очите му бяха студени.
Трябваше да направи нещо.
Усмихна се и се вторачи право в кръглите очи на мъжа с пистолета.
— Няма да стреляш. Отец Франческо ти е казал, че му трябвам жив.
— Но не ми е казал нищо за нея — рече мъжът опря заглушителя в лицето на Марион и посегна да махне очилата й.
— Жалко. Хубава е, а?
Марион внезапно се завъртя и го удари. Ъгълът беше преценен точно и лакътната му кост изпращя като суха съчка. Пистолетът падна на земята. Всичко стана за по-малко от секунда. Питър застина смаян.
— Бягай, Питър! — извика Марион.
В същия миг, обаче вторият мъж се хвърли към пистолета, грабна го, насочи го към Марион и извика:
— Мръднеш ли, ще те застрелям!
Питър стоеше безпомощен. Негодници!
— Какво искате от нас? — викна Марион.
— Да го върнем — ухили се нападателят. — Веднага.
— Защо? За Бога, какво си направил, Питър?
— Няма да повярваш, ако ти кажа. Съжалявам, че те замесих в тази история.
— Млъквай. Качвайте се в колата — прекъсна го мъжът с пистолета.
Марион се прегърби и покорно тръгна към лъскавия черен автомобил, спрян до тротоара.
— Тя няма нищо общо и… — почна Питър.
— Не ме интересува — прекъсна го онзи. — Ще дойде с нас. Има кой да реши какво ще я правят.
Питър не хареса последните му думи.
— И какво ще стане, ако ти, заповядат да я убиеш?
Едрият тип се ухили.
— Е, все някак трябва да си изкарваме прехраната, нали?
— Не — каза Питър съвсем спокойно, посегна и хвана ръката му.
— Качвай се в колата! — викна мъжът.
Едрият тип внезапно се олюля. Костите му изпращяха като сухи съчки. Питър продължи да стиска и тихо повтори:
— Не.
Беше сигурен, че макар да пищеше, мъжът го е чул.
Очите на главореза се изцъклиха, устата му се изкриви от болка.
Той политна към Питър и насочи пистолета към стомаха му. Свещеникът пусна китката му и сграбчи пръстите, стиснали оръжието.
Чу се приглушен звук и куршумът се заби във вратата на колата.
Погледът на Питър се замъгли за миг, после отново го обзе усещане за пълна яснота. Негодникът се беше опитал да убие него и Марион.
Около ръката на Питър затрептя синкаво сияние. Топящият се метал на пистолета се застича по невредимите пръсти на Питър. Лъскавите капки се сипеха по бетона като сребърен дъжд. Беше красиво. И ужасяващо.
Ръката на едрия мъж се превърна в овъглена кост и падна на земята като пепел от цигара. Синкавото сияние изчезна.
Онемяла и втрещена, Марион гледаше Питър. „Кой си ти?“ — питаха очите й. В тях се таеше страх, но и нещо друго. Питър се надяваше, че е благоговение.
— Хайде — каза той и й протегна ръка. — Да се махаме оттук.
Хукнаха към колата й, качиха се и потеглиха. Питър гледаше ръцете си. Опита се да си представи как се чувства Марион и смутено попита:
— Видя ли какво стана?
— Отче, как бих могла да го пропусна?
Питър въздъхна и поклати глава. Как да й обясни? Щеше ли да му повярва? Всъщност какво значение
