имаше?
— Виж какво — рече Марион и леко докосна ръката му. — Не знам какво става, но право да ти кажа, побиха ме тръпки. Първо, човекът, който иска да те обере, пада поразен от мълния — само дето лекарят каза, че по-скоро приличал на опечен в микровълнова фурна, — а сега…
Много добре видях какво направи с този тип и с пистолета. Извинявай за любопитството, отче, но какво става, по дяволите?
— Моля те, наричай ме Питър — каза той.
Колата летеше. Марион се взираше напред, но Питър имаше чувството, че го гледа в очите.
— Добре — въздъхна той. — Ще ти разкажа всичко, което знам.
Рим, Италия — Тарджено. 27 август 1998
— Стига сме си играли на криеница, Джовани — каза Тарджено.
— Хайде да бъдем откровени един с друг.
Свещеникът го изгледа кръвнишки. Тарджено се усмихна и продължи:
— Иначе не става. Досега разменяхме информация както децата делят бонбончета — никой не дава по- хубавото на другия.
— Казах ти всичко, което мога — отговори Франческо и се обърна към прозореца.
— Не си — каза Тарджено. — — Чуй ме сега. Хората на Масериа се провалиха на летище „Кенеди“. Не знам как двама обучени агенти са били спрени от един свещеник, но ще разбера, повярвай. Йезуитът се обърна и се вторачи в него.
— Не мога да ти кажа нищо повече!
— Не дрънкай глупости! Ти и приятелите ти сте наели герман ски учен, за да оплоди по изкуствен начин едно наивно момиче, току що постъпило в манастир.
Франческо чак подскочи.
— Какво? Как…
— Е, не беше толкова сложно да разбера.
Тарджено знаеше, че е само въпрос на време да получи информа цията, която искаше.
— Въртим се в един и същ затворен кръг, отче. Франческо се от пусна на стола и тежко въздъхна. Признак на отстъпление ли беше това?
— Имаше още двама…
— И за това знам. Лареджа и игуменката Викториана. Единственият друг човек, който е знаел нещо по въпроса, е бил покойният папа.
Франческо изглеждаше изумен.
— Как успя…
— Някои неща научих от монахинята, други — от компютърните файлове. Знам също, че ти се е обадил наставникът на Каренца и че е използвал кодовото име Бронзини. Сигурно ти е казал нещо, което те е накарало да повикаш Каренца тук. В момента събирам сведения от Америка за Каренца. Ако напоследък му се е случило нещо необикновено, скоро ще разбера.
— Ти си невероятен — каза Франческо.
В гласа му прозвуча отвращение и едновременно възхищение.
— Ако мислиш, че можеш да запазиш цялата история в тайна от мен, след като ми възложи задачата, значи просто не ме познаваш. Малко интуиция и малко досетливост — усмихна се Тарджено. — Така запазих живота си през всичките тези години.
— Да, предполагам, че имаш право. Зная, че си добър професионалист. Не би трябвало да се изненадвам, че си разбрал какво става.
— И така, кой друг знаеше за експеримента ви?
— Покойният папа, както ти сам спомена. Той знаеше какви са плановете ни и ги одобряваше.
— А сегашният?
Франческо поклати глава.
— Той не знае нищо. Никой от папите след Павел VI нямаше представа за плана. Тарджено кимна.
— И така, открадвате бебето, посвещавате го на Църквата, а после го изпращате в Америка. И сега го искате отново тук, но той не желае да остане. Защо?
Франческо поклати глава и покри лице с тънките си дълги пръсти.
— Не очаквах, че Каренца ще се държи така. Или не вярва на онова, което е научил за себе си, или е ужасен от него. Както и да е, не иска да тръгне по пътя, който сме му начертали.
Тарджено се приближи до бюрото на йезуита и се надвеси над него. — Именно това искам да знам… Какво точно сте направили, че да накарате Каренца да избяга?
— Вероятно това е единственото, което проучванията и интуицията няма да ти кажат.
— Може и да е така — рече Тарджено и погледна часовника си, — но докато разговаряме, твоят беглец се изгубва в огромния град, а?
— Ще кажа на Масериа да те накара да ми помогнеш.
— Наистина ли мислиш, че Масериа може да ме накара да направя нещо, което не искам? — усмихна се Тарджено.
— Какво искаш да кажеш?
— Отдавна жадувам за дълъг отпуск. Пък и не съм имал възможност да разгледам добре Америка. Мога да отделя малко време и пари, за да попътувам из страната. Може никога да не започна да търся твоя свещеник и ще постъпя умно.
— Няма да го направиш.
— Слушай, отче. Вероятно мислиш, че съм само пионка в игрите ти, но ще ти кажа, че Тарджено е човек, който може да разсъждава!
— По дяволите! Не мога да ти кажа нищо повече!
— Трябва, инак не мога да ти помогна. Франческо поклати глава и от ново скри лице зад пръстите си.
— Никой не бива да знае тайната…
— Научих и още нещо — продължи Тарджено. — През 1969, когато Масериа тепърва започвал да се учи как да стане йезуитски главорез, полицията го разпитвала във връзка с изчезването на един твой служител.
Смуглото лице на Франческо внезапно пребледня.
Един млад семинарист на име Америго Понти. Безследно изчезнал в нощта, след като Ватиканската Комисия му възложила задачата да изследва Свещената плащеница.
Франческо удари с юмрук по бюрото.
— Върви по дяволите…
Тарджено се усмихна.
— Лека-полека ще разбера всичко, но ще ми отнеме много време, а дотогава ще загубим дирите на твоето момче. Готов ли си да отговориш на въпросите ми?
— Да, да те вземат дяволите…
Бруклин, Ню Йорк — Уиндзор. 27 август 1998
— Наистина ли очакваш да повярвам, че си Иисус Христос? — попита Марион.
Въпросът беше наистина глупав, но след всичко, което видя и чу, тя не знаеше какво да мисли. Обясненията на Питър надминаваха всякакви граници. Марион се почувства откъсната от реалността. Все едно беше дете и гледаше филм на Дисни — знаеше, че е измислица, но искаше да е истина.
— Как мога да искам да повярваш в нещо, в което не вярвам и самият аз! Само ти предавам думите им.
— Знам — рече Марион. — Само че всичко е толкова абсурдно и невероятно, че… — Тя го погледна в очите и попита направо: — И какво ще правим сега?
Седеше на края на дивана и се бореше с неудържимото си желание да го прегърне.
