Зачуди се дали в затънтено място като Дюбоа католиците все още са привърженици на папата… През последните една-две години религи озната тенденция в страната беше започнала да се променя. Хората изпадаха в апокалиптично настроение, както се изразяваше Дан. Повече то американци вярваха, че когато векът свърши, светът ще бъде необра тимо променен. С наближаването на края на века средствата за масово осведомяване отбелязваха постоянното нарастване на броя на посещава щите църквите от всички вероизповедания.
Вероятно това отчасти се дължеше на следвоенния скок на раждаемостта това поколение сега беше на пенсионна възраст и се завръщаше в лоното на религията. Но от друга страна, причината беше суеверието. Макар че светът стоеше на прага на третото хилядо летие, много хора бяха суеверни и несигурни както преди хиляда години. Освен всичко имаше и небивал взрив на малки организации, „нови“ църкви и апокалиптични движения, които никнеха като гъби след дъжд. Много от тях се ръководеха от измамници и бяха създадени с единствената цел да трупат богатства, използвайки вродените страхове на хората.
Според Дан краят на века щеше да бъде най-странният карнавал, предлаган някога на хората.
Сега слушаше Питър и се надяваше, че той не е обречен да се превърне в част от представлението.
Беше против идеята Питър да изнася беседа в тази малка провинциална църква, но трудно биха отказали на делегацията, която преди няколко часа пристигна в къмпинга край Трежър Лейк.
Продавачката Грета се беше похвалила на пастора на църквата „Благодатна Петдесетница“ и на местния шериф и ги бе убедила да посетят странниците край езерото. Питър нямаше друг избор, освен да изпълни желанието на хората.
Дан погледна часовника си и излезе да изпуши една цигара. Марион се измъкна след него, помълча малко и попита:
— Мислиш ли, че той е Христос?
Даниел се изсмя нервно.
— Вече нищо не знам. Не знам кой е и какъв е. Но ако и действително са го клонирали от кръвта върху плащаницата, тогава генетично той е човекът, когото са разпънали на кръст и увили в онова платно. И ако това е бил Иисус значи Питър е Син Божи.
— Колкото пъти се замисля за това, се чувствам зашеметена.
— И аз изпитвам същото — сякаш всичко около мен е нереално. — Но е истина.
— И все пак Питър непрекъснато повтаря, че не се чувства Бог…
Марион кимна.
— Да. Но имам чувството, че той… някак се променя. Познавам го отскоро, но така усещам.
— И аз имам същото чувство, а го познавам отдавна.
— Като днес например, с Били. Беше толкова сигурен в себе си.
— Да. Учи се да използва силата си.
— Чудил ли си се някога на какво друго може да е способен?
Дан се усмихна криво, хвърли угарката на чакъла и каза:
— Знаеш ли, аз съм йезуитски възпитаник, но и прагматик. Бях такъв поне доскоро. Дори бях започнал да губя вярата си. А сега…
Връщаха се в къмпинга. Питър седеше на задната седалка на маздата.
В гласа му звучеше вълнение, каквото Дан не беше чувал досега. Не знаеше дали е за добро, или за лошо.
— Толкова много неща се случиха напоследък, че почти бях забравил колко е хубаво да изнасяш проповеди — каза Питър.
Фаровете осветяваха големите листати дървета от двете страни на пътя.
— Наистина ли? — попита Марион.
В огледалото за обратно виждане светеше фарът на мотоциклета на Били.
— Почувствах такова единение с хората. Те действително се нуждаеха от мен тази вечер. Искат да отида пак, когато се събере цялото паство.
— Няма ли да продължим да пътуваме? — попита Ма рион.
— Нали трябваше да се крием?
— Знам — отговори Питър. — Трудно е да ви обясня, но чувствам, че трябва да говоря на онези хора. Те се нуждаят от напътствия.
Уплашени са. Несигурни. Объркани.
— Като нас, а? — обади се пак Марион.
Питър продължи да говори възторжено, без да обръща внимание на забележката и.
— Да ходя по света — Може би съм избран точно за това да помагам на хората.
— Мислех, че дойдохме с теб, за да те пазим и да ти помагаме да се криеш.
— Знам — отговори Питър. — Съзнавам всичко това. Не съм забравил.
Само си помислих, че да се крия не е най — добрият начин.
— Какво искаш да кажеш? — попита Даниел.
— Ами че когато съм сред хората и всички ме виждат, Ватиканът няма да ми посегне.
— Хм. Може би — рече Марион.
— Разбира се! Ако се крием и никой не ни вижда, и онзи тип ни открие, какво мислите, че ще стане?
— Ще те предаде на Ватикана и ще убие Марион и мен — отговори Дан.
— И никой няма да разбере.
— Точно така. Анонимността може да не е в наша полза. Помислете за това.
— Знам ли — рече Дан. — Мисля, че поемаме огромен риск. Ти не видя онзи главорез. Нямаш представа на какво е способен.
— Е, не забравяй, че имам някои „дарби“. Мисля, че не трябва да се страхуваме от никого.
— Освен може би от самите себе си — каза Марион. На лицето й се че теше напрежение. Тя погледна Питър, сетне Дан. — Не знам за вас, но аз се страхувам.
Клиърфийлд, Пенсилвания — Тарджено. 30 август 1998
Точно така — Клиърфийлд. Селце в Пенсилвания. Това обаждане до Ватикана беше първият му доклад, откакто бе пристигнал в Америка.
Беше потресен от онова, което бе узнал, но подготовката и опитът не му позволяваха да издава вълнението си. Все пак изводите от наученото никак не му харесваха…
— Трудно ли го проследи?
— Разбира се, че не. Електронното устройство в колата им предава накъде се движат.
— Отлично. Кога ще го доведеш?
— Не бързай толкова. Имам много работа. Първо трябва да ти кажа някои интересни неща.
— Чакам — рече Франческо.
„Естествено, че ще чакаш“ помисли Тарджено.
— Спряха да пренощуват. Утре ще разпитам някои от селяните.
— За какво? — нетърпеливо попита йезуитът.
— Трябва да знам какво прави. Не смея да го следя отблизо, откакто на пусна Ню Йорк. Пътува с още двама.
— Необходимо е да науча повече за взаимоотношенията им.
— Изобщо не ми пука какви са взаимоотношенията им! Искам да го доведеш тук — извика отец Франческо.
Гласът му се чуваше толкова ясно, сякаш беше в съседната стая, а не на хиляди километри.
— Знам.
— Кои са хората, които пътуват с него?
В гласа на йезуита прозвуча нотка на безпокойство, но той направи всичко възможно да го прикрие. Тарджено въздъхна.
— Приятелят му от семинарията, Елингтън. Сигурно вече разполагаш със сведения за него.
