— Разбира се. А другият?
— Марион Уиндзор, журналистка от нюйоркската телевизия. Нямаше информа ция, че Каренца я познава.
— Или е бил много предпазлив, или дружбата им е отскоро.
— Повярва ли вече в това, което ти казах?
Тарджено всмукна от цигарата и издиша тежкия парлив дим.
— Не знам какво да вярвам. Чух разказа ти и получих потвърждение за инцидента на летището, но…
— Какво?
— Разпитах приятеля му Елингтън. Той счупи спринцовката ми и затова ня маше терапия с опиати и се наложи да прибегна до сандъка с инструменти.
— Отвращаваш ме.
— И въпреки това търсиш услугите ми. Значи все пак постъпвам правилно.
— Стига вече! — извика йезуитът. — Разказвай!
Тарджено изреди накратко мъченията, на които бе подложил Елингтън, и добави, че наблюдавал апартамента му до пристигането на Каренца и жената.
— Поставих устройствата на колата и зачаках. Когато излязоха, Елингтън беше с тях.
— Какви ги дрънкаш?
— И беше напълно изцерен.
— Изцерен?
— Нямаше дори белези. Все едно не го бях докосвал.
— Тогава Каренца го е възстановил?
— Какво друго може да е станало? Казвам ти, Вани, накълцах го като пече на патица.
— Той е Божият агнец! Наистина успяхме!
— Щом казваш…
— Много си тъп — прекъсна го йезуитът. — Каренца изгори ръката на прия теля ти и изцери една от жертвите ти, а ти още не вярваш!
— Вярвам единствено в себе си. Той е само някаква приумица на природата.
— Да, но с власт, която ти не проумяваш. И с която не можеш да се срав ниш. И знаеш ли, мисля, че се страхуваш от него.
— Може би. Човек, който не се страхува, обикновено не остарява.
— Добре. Друго?
— Ще продължа да го следя чрез електронното устройство. Мога да разбера какво прави, като задавам подходящи въпроси. Трябва да науча повече за жертвата си, преди да я прибера. Какви са навиците му, потребностите.
Плановете. Всичко това ще определи стратегията ми. Не мога да отида при него ей така и да му заповядам да се върне в Рим. Вече знаем, че със си ла не става.
— Прави каквото искаш, но ми трябва жив.
— Разбирам. Не ме обиждай.
Франческо се изсмя. — Не мисля, че това е възможно. Но трябва да ти кажа, че ако повредиш стоката, ще бъдеш наказан с „изключително предубеждение“, както го наричаш.
— Това обещание ли е?
— За съжаление, да.
— Дочуване, отче. Ще ти се обадя, когато науча нещо ново.
Тарджено се върна във взетата под наем кола — черна, — тъмни стъкла и отличен мотор. На предната седалка лежеше куфарчето със сканиращото устройство. Мигащата стрелка върху географската карта показваше къде се намира колата на Уиндзор. Беше й поставил две електронни устройства, когато тя паркира във Фордам. Едното беше грубо-направен фалшификат.
Тарджено знаеше, че ако го намерят, едва ли ще търсят други. Само профе сионалист от висока класа би се сетил да търси мъничкия керамичен предавател, който приличаше на петънце кал върху регистрационния номер.
Включи климатичната инсталация, запали цигара и вдъхна острия тежък аромат на турския тютюн. В същия миг скенерът започна да писука. Стрел ката взе да пулсира и да променя координатите си.
Те се придвижваха, но нямаше да ги изгуби.
Мислите на Тарджено бяха спокойни, но в чувствата му се прокрадна неже лана тревога. В главата му се въртеше нещо, което йезуитът бе казал.
Нямаше съмнение — Тарджено се страхуваше от жертвата си. Е, това е благоразумно, когато имаш работа с неизвестното. Но наистина ли не се интересуваше кой точно е Каренца?
Възможно ли беше да е Иисус Христос?
Ако беше така, цялата игра на котка и мишка се свеждаше до пълна глупост.
Имаше ли смисъл да се будалка със Сина Божи?
Уорънтън, Индиана — Уиндзор. 14 октомври 1998
Не беше за вярване, но прекараха в Пенсилвания месец и половина, че и повече. Дан искаше да се махнат, но Питър се увлече от радушния прием на слушателите си. Най-после отново поеха на юг. Марион шофираше по междущатската магистрала, а Били и Лорийн ги следваха с кафяво-черния „Харли Дейвидсън“. Смятаха да се отдалечат колкото е възможно повече от Ню Йорк. Прекосиха Синсинати и влязоха в Кентъки. Трябваше да решат дали да продължат на запад към Сейнт Луис, или на юг, към Нашвил. Били и Лорийн искаха да разгледат световната столица на кънтри-музиката, на Даниел му беше все едно. Питър беше необичайно мълчалив и часове наред гледаше през прозореца. Гласува за Сейнт Луис, но без особен ентусиазъм.
Когато излязоха от магистралата край едно градче на име Уорънтън, по местното радио съобщиха за последното развитие на работническия бунт в близкия Бвънсвил. През последните три дни големият завод за производство на корейски автомобили бил разтърсван от вълнения, след като управата призовала всички работници да участват в програмата за физическо и умствено развитие. Имало кървави сблъсъци между щатската полиция, охраната на завода и няколкото хиляди работници, които демонстрирали пред цеховете. Един работник бил убит от охраната и оттогава заводът бил обсаден. Марион беше отразявала подобни събития и моментално изпита съпричастност към колегите си от Евънсвил.
— Съвсем близо е — обади се внезапно Питър. — Може би трябва да отидем и да помогнем.
— Глупости! Нали бягаме и се крием.
Той не каза нищо, но когато след малко спряха в един къмпинг, за да хапнат, отиде уж до тоалетната и не се върна.
Намериха го пред завода. Но първо видяха мигащите светлини на пожарните, полицейските микробуси и телевизионните коли. Навсякъде гъмжеше от полицаи и други униформени служители. Разнасяше се мирис на димни бомби и сълзотворен газ. Във въздуха отекваше шумът на огромната тълпа. Чуваше се мегафон, от който ехтеше неприятен глас, вероятно на работническия водач.
Пред портите бяха натрупани чували със слама, а зад тях се извисяваше водонапорната кула с надпис ЮЗАНГ, На импровизираната трибуна стояха двама мъже и говореха на тълпата. Полицаи и пожарникари се суетяха около огромното кипящо множество, обсадило входа на автомобилния завод. Тук-там възникваха юмручни схватки. Изнесоха носилка с някакъв окървавен човек.
— О, Боже, каква гадост! — възкликна Даниел.
— Виждала съм и по-неприятни сцени — каза Марион. — Хайде. Ако Питър е там, трябва да го намерим.
Слязоха от колата, тя отвори багажника и извади видеокамерата. Закачи журналистическата карта на ревера си и подаде прожектора на Даниел.
— Вече си техническо лице.
— Страхотно! — извика Били. — Ще падне търкал. Тъкмо работа за мен.
Не, Били — строго каза Марион. — Дойдохме, за да намерим Питър. Чу ли?
