Вероятно нямаше да съжалява, че е избягал от единствения начин на живот, който познаваше.
Отбиха до една стара тухлена бензиностанция с две колонки. До вра тата беше подпрян голям кафяво- черен Харли Дейвидсън, а на него се бе облегнало младо русокосо момиче в кожено облекло. Изгледа ги някак стран но когато слизаха от колата. Те минаха покрай нея и влязоха в магазина към бензиностанцията.
В първия миг никой не видя младежа с пистолета. Видяха само как продавачката изпразва съдържанието на касата в един плик.
— О, Господи! — възкликна Даниел.
— Няма Господ — рече брадатият младеж. — Изпразвайте джобовете!
По-живо!
— Виж какво — обади се Питър, — ако имаш неприятности, можем да ти помогнем. Не е необходимо да правиш това.
Младежът го погледна и се изсмя насила.
— Я не ми опявай! Ще ми помогнете, като ми дадете парите си.
— Няма да стане — каза Питър. Каза го толкова категорично и равнодушно, че младият крадец се вторачи в него.
— Какво каза?
— Казах, че няма да ти дадем парите си.
— И защо?
Момчето се опита да се изсмее подигравателно, но не можа. Насочи пистолета към Питър, но движението беше колебливо, сякаш знаеше, че няма да го уплаши.
— Защото мога да те… унищожа, ако поискам, Питър усети, че всич ки погледи са приковани в него. Чуваше мрачното ехо на собствения си глас. — Знаеш, че говоря истината, нали?
— Кой си ти бе? — почна младежът неуверено.
— Аз съм онзи, от когото се нуждаеш. Свали оръжието и ни остави да ти помогнем.
Момчето рязко насочи пистолета първо към Марион, после към Дан и жената от бензиностанцията.
— Ще ви изтрепя всичките.
Външната врата се отвори и дългокосото русо момиче влезе в магазина.
— Хайде, Били! Какво чакаш? Целият град ще се събере.
— Затваряй си устата, Лорийн! — Хвърли пистолета, Били — каза Питър.
— Майната ти! Пряко волята си младежът се вторачи в очите му.
— Не мога да ти позволя да направиш това, Били.
Изведнъж пистолетът започна да свети в тъмночервено, Били го изпусна и още преди да падне на пода, пистолетът загуби формата си, разтопи се и се превърна в клокочеща лава. Пищейки Били залитна към Питър. Дланта му пушеше.
— Ръката ми! Мамка ти! — охкаше той.
Блондинката се втурна към вратата, но Марион я хвана.
Червенокосата продавачка заплака и се сви в ъгъла.
Били замахна със здравата си ръка, но Питър го сграбчи за китката и насочи показалеца си към раната на другата му ръка. Ужасен, Били се опита да се отскубне, но движението на Питър беше неумолимо и решително.
Докосна обгорената длан и вече познатото синкаво сияние затрептя като неонова светлина. От очите на младежа потекоха сълзи. Раната му зарастваше. След миг Питър дръпна пръста си и погледна Даниел и Марион. На лицето на йезуита беше изписано безрезервно одобрение.
Марион всеки момент щеше да се разплаче.
— Ръката ми! — изхлипа през сълзи Били и падна на колене. — Господи, кой си ти? В гласа му вече не звучеше гняв, а страхопочитание.
— Да възхвалим Бога! — извика продавачката, изскочи иззад щанда и грабна ръката му. — Слава на Иисус, нашия Господар! Видяхме чудо!
Лорийн се отскубна от Марион и се хвърли към Били. Хвана ръката му, видя, че е здрава, и започна да хленчи.
— Това е чудо — ликуваше червенокосата продавачка. Знак от Бога!
Били и Лорийн бавно се изправиха. Младежът се изкашля и избърса нос в ръкава на коженото си яке. Погледна още горещото парче метал, после Питър и се усмихна.
— Не исках да го правя. Наистина съжалявам.
Питър кимна.
— Знам. Но защо го направи?
— Скоро се оженихме, а ме уволниха. Имахме нужди от пари.
— Толкова ли беше лошо положението, че беше готов да застреляш някого?
Били се усмихна стеснително. Беше грубоват, но хубав.
— По дяволите, пистолетът дори не беше зареден…Нямаше към кого да се обърна за помощ.
— Разбирам.
Били го погледна откровено.
— Като те видях, почувствах нещо странно. Ти какъв си извънземен ли?
Питър се усмихна и сложи ръка на рамото му. Били беше добро момче, ала отчаянието го бе накарало да прибегне до тази стъпка. Каренца беше виждал много хора със същия израз в очите.
— Били — тихо каза той. — Още не знам кой съм. Но възнамерявам да разбера.
— Ти си чудотворец, господине — обади се касиерката. — Не съм виждала такова нещо. Нашият пастор казва, че идва ново хилядолетие и ще има най-различни знамения и поличби — точно като тази, така мисля аз.
Питър погледна Били и се засмя.
— Защо не разчистиш бъркотията, която направи?
Младежът кимна и започна да подрежда разпилените продукти, сетне пак го погледна.
— Какво да правя? Нямаме пари. Нито къде да живеем.
Без да се замисля, Питър се чу да казва:
— Можете да дойдете с нас.
— Къде отивате?
— Не знам — сви рамене Питър.
Даниел се приближи до него и прошепна:
— Сигурен ли си, че искаш да направиш това?
Питър го погледна и отново сви рамене, после се обърна към прода вачката.
— Има ли наблизо място за нощуване?
— Тръгнете по шосе 219, на север от Трежър Лейк. Там има много къмпинги — отговори жената благоговейно.
— Ще дойдем с вас — каза Били. — Аз знам пътя.
Дюбоа, Пенсилвания — Елингтън. 29 август 1998
Дан имаше чувството, че е очевидец на историческо събитие. Повече от час стоя в църквата „Благодатна Петдесетница“ и гледа и слуша, докато най-близкият му приятел говореше пред трийсетина селяни.
Не беше тържествена литургия. Питър стоеше пред хората, облечен в джинси и поло, и ги омайваше с големите си черни очи и ораторската си дарба.
Даниел се намести на металното сгъваемо столче и погледна Марион, която си водеше записки. Малкият й касетофон работеше. Тя се обърна към него и му се усмихна така, сякаш искаше да каже: „В какво ли се забъркахме?“
Дан отвърна на усмивката й, сетне погледна Питър, който се беше облегнал отстрани на амвона. Малобройната му публика, сред която бяха Били Клемънс и дългокосата Лорийн, жадно поглъщаше всяка негова дума.
