— Марион, погледни! — извика Питър.
Тя коленичи до него и видя, че разрязаният мускул и костта на ръката светят със синкаво сияние.
— Какво става?
Питър докосна лицето си, после притисна влажните си пръсти до бузата й. — Сълзите ми… — Господи, какво е това?
Питър прокара пръсти по ръката на Даниел. Сиянието се усили и разкъсаната плът започна да зараства.
— Не мога да повярвам — промълви Питър.
Марион захлипа. След няколко секунди ръката на Дан се възста нови напълно, а кожата отново стана розова и непокътната. Питър избърса останалите сълзи от лицето си, хвана овъглените пръсти на Дан и нежно ги погали. Синкавото сияние отново блесна и пръстите зараснаха и оздра вяха. Марион ридаеше неудържимо.
Сподавените стенания на Дан се превърнаха в радостни възклицания.
Питър докосна устните на приятеля си и металната скоба се разтопи и започна да се стича, без да причинява болка на Дан. Питър постави ръка на очите му и възвърна зрението и клепачите с дълги мигли.
Даниел започна да плаче. Питър махна щипката за лед, колкото можа по-внимателно.
Синкавото сияние вече обкръжаваше цялото тяло на Даниел. Трептеше само на няколко сантиметра от кожата му.
— Питър — прошепна Марион. — Колко е красив! Погледни го!
— Питър? — попита прегракнало Дан и го погледна объркано.
— Да, аз съм.
— Какво се е случило с мен? В гласа на Елингтън прозвуча страх и почуда.
— Ще се оправиш. Не се безпокой.
— Сънувах ли? Какво стана?
— Кой ти направи това?
— Не знам кой беше. Представи се за ченге и каза, че имал вест от теб. Какво стана, Питър? Как направи това? Оня ме разряза като торта!
Господи… Питър отново се разплака.
— Съжалявам, Дан. О, Боже, аз съм виновен за всичко…
Дан протегна ръка и прегърна приятеля си.
— Трябва да отидем в полицията — каза Марион.
— Не — възрази Питър. — Какво ще им кажем? Че Дан е бил изтезаван, но сега е по-добре? Какви доказателства ще им покажем? А ако по някаква случайност ни повярват, какво ще стане после? Човекът, който е направил това, е професионалист, изпратен от Ватикана. Ченгетата никога няма да го намерят, а ние ще станем за смях. Или ще ни помислят за луди. Дан се вгледа в Питър. Очите му изразяваха смесица от чувства — страх, недоверие, смут, възхищение.
— Трябва да ми обясниш какво става, за Бога.
— Знам — отговори Питър.
Бруклин, Ню Йорк — Уиндзор. 28 август 1998
Докато караше колата към апартамента на Сузет, Марион беше обсебена от мисълта, че ги преследват. Не можеше да се отърси от чувството, че мъжът, който бе изтезавал Дан, е по дирите им и ще ги убие.
— Няма никой — каза Питър, след като се обърна и видя, че зад тях не светят фарове. — Успокой се.
— Може да е сложил електронно устройство, чрез което следи накъде се движи колата — каза Дан, сгушен на задната седалка.
— Весело предположение — отбеляза Марион.
— Да оставим колата в гараж и да вземем метрото — предложи Даниел.
— Утре може да накараш някой техник от телевизията да я провери.
— Идеята не е лоша — съгласи се Марион.
Гласът на Дан звучеше съвсем нормално. В главата й отново оживя споменът как Питър го излекува. Вероятно красивият свещеник още не можеше да приеме кой е, но правеше достатъчно, за да превърне нея, Марион, в истински вярваща.
Сиянието около тялото на Дан и начинът, по който кръвта и раните изчезнаха, беше най-хубавото преживяване в живота й. Да стане очевидец на такова нещо! При самата мисъл на гърлото й заседна буца и в очите й бликнаха сълзи. Бе плакала и през цялото време, докато Питър разказваше на Дан необикновената си история. Йезуитът изслуша внимателно всяка подробност, не го прекъсна и не каза нищо.
Преценяваше и анализираше всяка негова дума.
— Знаеш ли — тихо каза накрая Елингтън, — на мен не ми звучи безумно. Като размислиш, има смисъл.
И изброи няколко научни обяснения за „дарбата“ на Питър да лекува и унищожава. Марион слушаше спокойните му логични думи и започна да мисли, че ще повярва в невъобразимото. Дан обобщи случая най-добре от всички.
— Приеми го, Питър. След онова, което направи с мен, не ми е трудно да повярвам, че може да си Божият син.
Питър реагира остро. Продължи да настоява, че е само инструмент и поради някаква причина Господ действа чрез него и само го използва.
Ала за какво? Никой нямаше отговор на този въпрос.
Оставиха колата в един гараж и се качиха на метрото. Марион не обичаше да се вози нощем в метрото и по принцип не го правеше. По докато до нея беше Питър Каренца, тя знаеше, че е в безопасност.
— Мисля, че нямаш голям избор, Питър — каза Даниел. — Трябва да се криеш, приятелю.
— Но къде да отида? Не мога вечно да бягам. — Нямам и пари. Нито дори кола.
— Аз имам пари — каза Дан.
— А аз — кола — обади се Марион и сама се изненада от думите си.
— Ще ми дадеш колата си? — изуми се Питър.
— Не съвсем — усмихна се тя. — Аз ще карам.
— И аз ще дойда — каза Даниел. — Не мога да те оставя да бягаш сам от онзи главорез. Пък и съм ти задължен.
— Нищо не ми дължиш.
— Така си мислиш ти — усмихна се Дан.
Марион погледна Питър Каренца и за пръв път се опита да превъзмогне мисълта, че се влюбва в него.
Дюбоа, Пенсилвания — Каренца. 29 август 1998
Събитията се развиваха толкова бързо, че му беше трудно да се приспособи към промените в живота си. Ако Господ го бе избрал да изпъл ни специална мисия, тогава вероятно се налагаше да започне да свиква с това.
Трябваше да признае, че изпитва все по-голямо задоволство от особените си способности. Откакто изцели Дан, Питър се чувстваше много по-добре, защото разбра, че не е създаден само да унищожава. Можеше да се научи да живее с дарбата си и да я контролира. Беше убеден, че рано или къс но ще овладее таланта си.
Подминаваха град след град и докато четеше имената им на табелите, Питър се чудеше какви ли малки драми се разиграват в хилядите домове. Страудсбург, Фенридж, Уайт Хейвън, Мурсбург, Ню Кълъмбия, Клинтъндейл — толкова много места, които не беше виждал, пълни с непоз нати хора. Пътуването вече му предлагаше редица нови преживява ния.
