— С какво мога да ви помогна?
— Като начало, къде ще отседна? И колко време ще бъда тук?
— Наистина сте станали американец — усмихна се Лареджа. — Толкова сте прям. Запазили сме ви апартамент в Тевтонския колеж, тук, във Ватикана. Отец Орландо ще ви заведе там. Може да си починете и да разгледате града. Отец Орландо ще ви върне тук в три и половина.
Уреждаме и преглед от нашия лекар. Предполагам, че нямате нищо против?
— Не — отговори Питър. Опитваше се да подреди въпросите в главата си. — Смятате ли, че можете да ми кажете нещо повече за тази Комисия за разследване на свръхестествените явления?
Лареджа сви рамене.
— Какво има да се разказва? Светата Църква винаги се е интересувала от потвърждаването на всяко доказателство за намесата на Божията ръка в ежедневния ни живот. Какъв по-добър начин има да се укрепи вярата от това да се докаже съществуването на чудеса?
Питър кимна. Доста интересчийска фанатична риторика… Кардиналът явно нямаше да му каже нищо съществено. Може би трябваше да отиде в стаята си и да си почине. Реши да опита пак.
— И още нещо. Защо бързахте толкова да ме видите?
Кардиналът се усмихна — този път по-сърдечно.
— Защото искрено се интересувахме от запознанството си с вас, отец Каренца. Не знам защо, но съм очарован от вас.
Дебелият мъж го каза толкова чистосърдечно и с такава очевидна правдивост, че Питър беше завладян от внезапната му непосредственост.
Стана му неудобно. Инстинктът му подсказваше, че нещо не е наред, но нямаше представа какво е то.
— Разбирам… — каза след кратко мълчание той. — Е, благодаря. Би трябвало да съм поласкан. Но искам да ви кажа, че онова, което се случи с мен, съвсем не беше приятно. Всъщност беше ужасно.
Лареджа махна с пухкавата си ръка.
— Ах! Ще има предостатъчно време да обсъждаме тези неща.
Питър се събуди гладен. Въоръжен с карта и малкото лири, които му бе дал Орландо, той тръгна по задните улици на Ватикана.
Повървя малко и се озова на площад „Протомартири“. Намираше се пред южната страна на базиликата „Свети Петър“. Отдясно беше Арката на камбаните, през която се минаваше за Колонадата на Бернини и площад „Свети Петър“.
Реши да избегне огромните тълпи, насъбрали се на площада, но спря, за да се наслади на величието на Базиликата, после направи обиколка, която му даде по-пълна представа за разположението на Ватикана.
По-добре беше да разгледа града, докато все още имаше възможност.
Ако трябваше да прекара повечето си време с Комисията, нямаше да види нищо.
Тръгна на запад, пресече Виа Дела Фондамента, после се отправи на север, по Виале Дел Джардино Квадрато, граничеща с красивите Ватикански градини. Прекоси Виале Ватикано, зави наляво и пое по виещия се път, който обикаляше града. Разходката продължи повече от час и го успокои. Движението в покрайнините не беше толкова оживено, а стръмният път му позволи да разгледа целия град. Спираше, когато поискаше, запомняше различни забележителности и постепенно се ориентираше в новата си среда. Денят беше хубав и ясен, пълен с ярки контрасти — синьо небе и бели каменни сгради, пясъчни хълмове, изпъстрени с тъмнозелени кипариси.
Направи пълен кръг, влезе в базиликата „Свети Петър“, а после в папския дворец и в музеите на изток от Страдоне Дей Джардини. Времето летеше. Трябваше вече да се прибира.
Отец Орландо го чакаше пред апартамента като нетърпелив лешояд.
Беше зачервен от гняв, но се опита да овладее чувствата си и каза само, че кардиналът бил разтревожен от отсъствието му и че Комисията го чакала. Неизвестно защо Питър изпита страх.
Рим, Италия — Тарджено. 25 август 1998
Тарджено не обичаше да изпълнява заповеди на йезуити, но нямаше друг избор. Не че се подчини от приятелски чувства. Работата му беше такава, че нямаше истински приятели и не се доверяваше никому — особено на свещениците, които смятаха, че от време на време не е зле да убиваш някои хора. Но отец Джовани Франческо имаше толкова силни връзки във Ватикана, че Тарджено не можеше да му каже да си го завре отзад — изпълнение, което с удоволствие би наблюдавал.
Не. Време беше да направи няколко услуги. Така беше в политиката и в шпионажа. Вечно си длъжник на някого. И някой вечно ти е задължен.
По рождение сестра Етиен се казваше Анджелина Петинаро, дъщеря на беден нещастник от Калабрия, Сиромахът явно не бе могъл да издържа поколението си, затова беше изпратил колкото може повече от момичетата в манастири и така бе облекчил и портфейла, и съвестта си.
А Църквата още роптаеше срещу противозачатъчните средства…
Тарджено чакаше в приемната на метоха. Погледна часовника си.
Денят вече преваляше. По дяволите Франческо!
Една врата се отвори и се появи висока грациозна жена в одежди на игуменка. Понесе се към него с класическата увереност на балерина.
Макар да беше поне шейсетгодишна, беше привлекателна. Тарджено предположи, че на млади години е била поразително красива. Защо се бе затворила в тоя шибан метох? Светът беше пълен с откачени.
— Господин Тарджено — каза Викториана, — заповядайте да видите сестра Етиен.
Тръгнаха по стълбите. Тарджено вървеше тихо след нея и се наслаждаваше на изящната й походка.
— Лекарите смятат, че физически е добре — каза Викториана. — Но е много разстроена от религиозното си преживяване.
— Разстроена, ли? — попита Тарджено с най-милия си глас. — Говори ли?
— Как да ви кажа… отец Франческо се отби днес и тя не беше много общителна.
Тарджено спря.
— Какво означава това? Каза ли му нещо, или не?
Очите им се срещнаха за миг. Помежду им премина вълна на потисната страст и тя отмести поглед. Смути се както от това, което видя в очите на агента, така и от онова, което трябваше да му каже.
— Изпадна в истерия, когато го позна.
— Защо, не го ли харесва? — усмихна се Тарджено. — Е, поне разбира от мъже.
— Не е смешно — каза Викториана.
Обърна се и продължи по коридора. После се отби в гардеробната и даде на Тарджено бяла лекарска престилка. Той свали черното си сако и я облече.
— Как изглеждам? Приличам ли на лекар?
Игуменката само се усмихна. Тарджено влезе в болничната стая. Жена та в леглото беше вперила поглед в тавана. Имаше очи на шизофренич ка, на човек, който се взира в друг спят. Тарджено се изненада от мла дежкия й вид. Макар да наближаваше петдесетте, кожата й беше гладка и чиста, а черните коси — буйни и лъскави. Още една красавица, погубена в метоха.
— Как се чувстваме днес? — попита той, колкото е възможно по-весело, и застана пред нея.
Тя продължи да гледа в тавана, без да пророни и дума. Тарджено разпозна симптомите на силен шок и разбра, че ще си загуби времето с обичайния суров разпит. Опитът му обаче го бе подготвил за такива затруднения и той измъкна от джоба си нещо, което приличаше на златна табакера, отвори я и извади малка спринцовка, пълна с ксилотол — вещество, предизвикващо халюцинации.
Сложи и инжекцията и след няколко минути сините й очи се проясниха и се съсредоточиха в него.
— Етиен — тихо каза той, — аз съм твоят лекар и трябва да ми кажеш какво се е случило с теб, за да ти помогна.
— Не… Никой не може да ми помогне. Аз видях края на света.
— Така ли… И как изглеждаше?
