държеше така, сякаш нямаше време и програмата му беше пренатоварена.
— Искал си да ме видиш — каза агентът с прекрасен баритон, който би могъл да принадлежи на някой говорител по радиото.
— Точно така. Седни, ако обичаш.
Тарджено остана прав пред бюрото. Беше облечен в моден черен костюм, бяла копринена риза и кафяво-черна вратовръзка. Косата му беше подстригана по последната европейска мода. Тъмнокафявите му очи биха скрити зад очила. Лицето на Тарджено нямаше възраст — човек би му дал от трийсет и пет до петдесет години, но излъчваше богат опит.
— Казах ти да седнеш — повтори Джовани и отново дръпна от цигарата.
— Предпочитам да стоя прав.
Франческо сви рамене.
— Както искаш.
— Тези цигари ще те убият. Знаеш това, нали?
— Още не са, а ги пуша от петдесет и пет години. Какво значение има на моята възраст? — Проверявах някои неща долу в компютърната зала, отче. Нали така поиска? — Негодник — помисли Джовани. — Нетърпелив. Нагъл. Но нямаше друг като него. — Често съм ти казвал, че един ден ще ми потрябват твоите умения и лоялност…
Тарджено кимна.
— И този ден най-после дойде — каза Джовани и тръгна към прозореца, като нарочно обърна гръб на агента — печеливша тактика, когато имаш работа с хора, от които искаш уважение.
— Вани, много съм зает — започна Тарджено.
Франческо се обърна с блеснали очи.
— Мислиш ли, че не го съзнавам? Знаеш, че имам известно влияние.
Освен това кардинал Масериа и неговата скъпоценна тайна служба ми дължат няколко услуги.
— Разбирам — спокойно каза Тарджено. — Какво искаш?
— В лечебницата на метоха „Бедната Клариса“ има една монахиня.
Имала е видение и искам да бъде под наблюдение. Да бъде разпитана.
Внимателно, разбира се. Нека да мисли, че си лекар. Мога и сам да говоря с нея, но ти ще се справиш по-добре.
— Монахиня ли? — усмихна се подигравателно Тарджено. — И затова ти трябва човек като мен? Отче…
— Да! Точно ти ми трябваш! Не мога да ти обясня всичко, но твоите методи може да се окажат полезни.
— В опасност ли е монахинята?
— Съвсем не.
Франческо се зачуди колко да каже на този иначе заслужаващ доверие човек.
— Казваш, че имала видение…
— Да, и задачата ти е да разбереш какво е видяла. Тарджено сви рамене.
— Добре, Вани. Ще свърша работата си долу и ще отида в метоха. Ще оправиш ли нещата с Масериа?
Джовани кимна.
— Смятай въпроса за уреден. А сега тръгвай. Тарджено кимна и тихо излезе. Франческо изчака малко и се обади на третия човек от тройката.
— Отдел кадри… — отговори един глас.
— Обажда се отец Франческо. Желая да говоря с кардинал Лареджа, моля.
— Един момент, отче.
Последва серия от изщраквания и писукания. Ватиканската телефонна система не беше съвършена. Накрая започна да звъни друг вътрешен телефон.
— Кабинетът на кардинал Лареджа — каза един мъжки глас.
Джовани повтори молбата си.
— Вани, какво мога да направя за теб? — попита най — после Лареджа.
— Паоло, имам още новини.
Франческо бързо разказа онова, което бе научил от игуменката Викториана.
— Мислиш ли, че това има нещо общо с инцидента Каренца? — попита Лареджа.
— Кой знае? Ще отида да говоря лично с нея.
— Дръж ме в течение.
Джовани се усмихна.
— О, разбира се. Не се безпокой. Какво е най-новото от Америка?
— Той ще пристигне утре.
— Готово ли е всичко?
Джовани запали поредната цигара.
— Работата напредва.
— Знаеш ли, понякога забравям какво точно правим. А после изведнъж се сещам и отново се изумявам.
— Знам. Чувствам се отново млад. Готов да целуна красива жена.
Изпълнен с трепет.
Джовани кимна. Отдавна не бе изпитвал толкова силно вълнение.
— Разбирам — тихо каза той. Случи се нещо прекрасно, нали, отче?
— Най-сетне. Довиждане, Паоло. Ще ти се обадя, когато се върна от метоха.
Той затвори и се вторачи разсеяно в горящия връх на цигарата. За Бога, какво всъщност бяха направили?
Очакването го разяждаше като злокачествен тумор. След толкова години отговорът беше почти в ръцете му…
Бруклин, Ню Йорк — Собески. 23 август 1998
— В Рим ли? Защо? Как така? — попита отец Каренца. Беше изумен от съобщението на пастора.
— Питър, има специална папска комисия, която изучава явления като твоето. Ватиканът винаги се е занимавал с чудесата.
Питър се изкашля дрезгаво и нервно.
— Това ли наричаш чудо? За Бога, Стан, аз убих човек!
— Станало е при самоотбрана — рече Собески. — Не забравяй това.
Престани да се самонаказваш.
Каренца продължаваше да крачи из стаята.
— Ватиканът! Не мога да повярвам, че искат да ме видят!
— Истина е. Видя телеграмата.
— Но защо си им казал?
— Защото такива са изискванията на епархията. Църквата се интересува от свръхестествените явления, особено когато става дума за духовници. Знаеш това. Питър кимна и погледна разсеяно през прозореца.
— Ами, тогава да се качвам горе и да приготвям багажа си — примирено каза той.
— Да.
Каренца стигна до вратата, спря и се обърна. — И все пак не разбирам защо трябва да се бърза толкова… Имам предвид, че това се случи едва миналата седмица.
Собески се прокашля.
— Кой знае как разсъждават в Рим.
Питър се усмихна иронично и излезе. Собески се върна при бюрото си. Замисли се как преди девет години архиепископ Дъфи му беше казал, че към него е прикрепен нов свещеник. Питър Каренца.
Спомни си как получи писмо за назначението, в което обясняваха, че му изпращат младеж, току-що завършил семинарията. После се обади Дъфи.
