А накрая, точно преди да пристигне Питър, дойде изненадващото посещение на един високопоставен йезуит от Ватикана.
Тогава се запозна с отец Джовани Франческо — мрачен и решителен човек, който обичаше да командва. Указанията му бяха ясни, макар и малко загадъчни. Ватиканът искаше Собески да наблюдава Каренца отблизо. Трябваше да докладва веднъж в годината на Франческо и незабавно, ако забележи нещо „заслужаващо внимание“ в поведението на младия свещеник. Осигуриха на Собески достъп до линията на тайната служба на Ватикана и в главната квартира на нюйоркската епархия.
Сетне пристигна Питър Каренца. Станислас още си спомняше скептичността си — младият мъж изглеждаше толкова обикновен и нормален. И в продължение на девет години не се случи нищо. Но сега…
Собески винаги се бе чудил защо Ватиканът проявява специален интерес към Каренца, но никога не бе поставял под съмнение онова, което се искаше от него. Щом специалната папска комисия мислеше, че нещо е необходимо, Стан щеше да го направи. Всичко беше много лесно.
Ала сега… когато видя овъгленото момче и чу разказа на младия свещеник, и особено след като съзря блясъка па вълнение в очите на онзи дебел кардинал Лареджа, Станислас щеше да даде мило и драго, за да се върне в Рим с Каренца.
Въздъхна и се отпусна на стола. Познавайки бюрокрацията във Ватикана, можеше да се обзаложи, че никога няма да чуе пак за тази история.
Ватикана — Каренца. 24 август 1998
Полетът му се стори безкрайно дълъг. Питър не обичаше да седи в затворено пространство. Опита се да заспи, по седалките на боинга не бяха пригодени за тази цел.
На летището го посрещна свещеник на име Орландо, който стоеше до изхода и държеше табела с надпис КАРЕНЦА. Беше изключително сдържан и шофираше с висока скорост по улиците, почти без да говори. Макар че Питър беше позабравил италианския през годините, прекарани в Америка, все пак можеше да се оправя, но всичките му опити да поведе разговор бяха парирани от кратките отговори на Орландо. Питър се зачуди защо се отнасят с него толкова грубо, след като се предполагаше, че би трябвало да е нещо като знаменитост за специалната комисия.
Пътуването мина като неясно петно от скорост и багри. За пръв път от детството си Питър се връщаше в Италия. Спомените му за града бяха смътни и епизодични. Макар че беше роден тук, той не изпита прилив на силни патриотични чувства. Вероятно беше станал повече американец…
Отец Орландо преведе черния мерцедес през множество криволичещи улички, отбягвайки големите, пълни с туристи булеварди. Прекоси Виа дела Консилиационе, после се стрелна пак по малките улички и колата наближи Ватикана от югоизток, заобикаляйки площад „Свети Петър“.
Движението стана по-натоварено. Хиляди хора бяха дошли във Ватикана в това ясно топло утро.
Орландо избегна всичко това, като се шмугна между Светия синод и Базиликата и пое още по-близо до появилата се изневиделица грамада на Говернорате. Беше казал на Питър, че ще се срещне с кардинал Пабло Лареджа, префекта на Комисията за разследване на свръхестествените явления в Курията. Питър се зачуди какви въпроси ще му зададат. Дали ще се държат враждебно? Или скептично? Грубо? Надяваше се да разберат травмата от преживяването му и неопровержимия факт, че е отнел човешки живот.
След още няколко остри завоя черният мерцедес излезе на Виа Дела Фондамента. Отец Орландо пресече широкия правителствен площад и спря колата пред задната част на сградата. Влязоха през двойните стъклени врати и тръгнаха из преддверието — подобно на пещера помещение, охранявано от неколцина сериозни швейцарски гвардейци. Отец Орландо размени няколко думи с тях, те кимнаха и издадоха на Питър пропуск, който трябваше да закачи на ревера си.
— Насам, ако обичате — каза Орландо и го поведе към асансьора.
По коридорите, като пчели в кошер, сновяха стотици служители.
Мълчаливият Орландо и Питър слязоха от асансьора на най-горния етаж и тръгнаха по един дълъг коридор, в дъното на който имаше тежки дъбови врати. Влязоха и секретарят, облечен в расо, стана от бюрото си, за да ги поздрави.
— Бонджорно, отец Каренца — сърдечно каза той. — Кардиналът ви очаква.
Орландо отвори още една двойна врата, украсена с позлатени орнаменти. Питър го последва, като не можа да не обърне внимание на дръзката пищност. Католиците либерали вечно надигаха глас, че Рим прахосва луди пари, докато латиноамериканските страни тънат в пълна мизерия. Позлатените врати щяха да бъдат страшно силен довод в тяхна полза.
— Кардинал Лареджа — каза отец Орландо, — това е отец Питър Каренца от Ню Йорк.
Питър се вгледа в кардинала. Лареджа седеше зад отрупано, но подредено бюро. Червената му мантия нямаше друга украса освен един голям златен кръст, окачен на тежка златна верижка. Лицето му беше овално и бледо. Плешивата му глава и поредицата двойни гуши допринасяха за цялостния му закръглен вид. Да се опише като дебел щеше да бъде меко казано.
Кардинал Лареджа беше огромен. Шопар. Обемист. Тлъст.
Лареджа се подпря на бюрото, завъртя се на стола, стана и протегна ръка. Устните му бяха влажни и тъмни, а усмивката — широка и някак пресилена.
— Отец Каренца, приятно ми е да се запознаем. Заповядайте, седнете.
— После Лареджа се обърна към Орландо на италиански:
— Това е всичко, отче. Благодаря и довиждане.
Питър се настани на стола срещу бюрото и тайно се възхити на пищното обзавеждане на кабинета. Кардиналът седна, извади една дебела папка, отвори я и започна да я преглежда.
— Предполагам, че сте доста озадачен от всичко това, нали?
Гласът на Лареджа беше твърде тънък за грамадното му туловище.
— Да, така е. Дори не знаех, че Църквата още разследва толкова сериозно… чудесата.
— О, разбира се, че го правим, отче.
Кардиналът продължи да прелиства книжата.
— Да видим сега. Тук пише, че сте роден в Италия близо до Рим… Интересно. Прекрасно странно съвпадение нали?
— Точно така — потвърди Каренца. Родителите ми загинаха при автомобилна злополука и аз бях в сиропиталище „Франциск Асизки“, докато навърших осем години. Лареджа кимна.
— А после сте спечелили стипендията „Игнаций Лойола“ за йезуитското училище в Америка. Много впечатляващо, отче.
— Благодаря — рече Питър, доста учуден от дебелото си досие.
— Как ли бяха събрали толкова много информация за него толкова бързо?
— Изглежда, вече знаете всичко за мен.
Кардиналът се подсмихна.
— Ние сме доста задълбочени. Харесва ли ви Ню Йорк? Чух, че бил много красив град.
— Семинарията беше в Адирондак. Там беше много хубаво.
— Да, разбира се. Никога не съм бил в Америка, но съм чу вал, че е изключително разнообразна страна.
Лареджа, изглежда, играеше някаква често репетирана роля. Говореше неубедително като бездарен актьор. Какво ставаше тук? Телефонът иззвъня и кардиналът вдигна слушалката.
— Казах, че не искам да ме безпокоят — рече Той и след кратка пауза добави:
— О, Вани, не разбрах, че си ти… Извинявай… Много добре.
— Днес следобед. Затвори и погледна Питър.
— Това беше един от членовете на Комисията, който ще… се занимава с вашия случай. Отец Джовани Франческо. Забавил се е по работа с друг член на Комисията. Съжалявам, отче, но ще трябва да отложим първия разговор за днес следобед. Б четири часа.
Питър пак се зачуди защо бързат толкова. Докараха го направо от летището и сега явно възнамеряваха незабавно да го разпитат. Лареджа кимна и затвори папката.
— Извинете — каза Питър, — но съм малко объркан. Всъщност много.
