— Кажете ми, отче, имаме ли знак?
Собески кимна и с няколко сбити и явно предварително репетирани изречения разказа историята за крадеца и смъртта му.
— От ръцете му? — прошепна Лареджа. — Господи, не очаквах такова нещо…
Кардиналът замълча, за да поразсъждава върху подробностите на разказа. Дишането му стана по-тежко и го макара да почувства бремето на килограмите. Не искаше американецът да види нарастващото му безпокойство, но вероятно нямаше начин да го скрие. Пречистващ огън! От ръцете му!…
— Кажете ми — рече Лареджа, — как реагира Каренца, докато ви разказваше какво се е случило?
Собески преглътна.
— Беше потресен, което е разбираемо. Още е изумен от преживяното. Не знае как и защо може да се е случило. Аз също нямам представа, но вие явно знаете.
Паоло въздъхна и пренебрегна плахия опит на Собески да изтръгне информация.
— Кой няма да е потресен от подобно преживяване? Как е със здравето?
— Физически изглежда добре. Но психически мисля, че има проблеми да проумее факта, че е убил някого, при това по такъв начин.
Кардиналът кимна. Сега вече имаше много работа, налагаше се да се овладее и да запази спокойствие. Всичко трябваше да бъде точно според великия замисъл.
А местните власти? — попита Лареджа. — Разбраха ли какво се е случило?
— Полицията разследва случая, но… — Собески се усмихна и поклати глава.
— Кардинал Лареджа, това е Ню-Йорк хората тук умират по всяко време и по най-странни и загадъчни начини. Полицията не обърна особено внимание на тази смърт, повярвайте ми.
Паоло кимна и предпочете да не размишлява за града, който бе пренебрегнал такова чудо.
— А по — нататък, кардинале? — попита Собески. — Имате ли други указания за мен?
— Изпратете ми го. Незабавно.
— При вас ли? Във Ватикана?
— Да. Мястото му е сред нас.
— Но какво да му кажа? Как да го накарам да се съгласи?
Паоло махна с ръка.
— Кажете му, че Ватиканът е създал специална комисия за разследване на това свръхестествено явление. Кажете му каквото искате. Само го пратете тук, колкото се може по-скоро! Довиждане, отец Собески, ще се чуем пак.
Паоло натисна едно копче и образът на събеседника му изчезна.
Собески беше добър свещеник и се бе справил отлично. В днешно време нямаше достойна награда за такава преданост.
„Да — помисли си Паоло Лареджа, сирак, нараснал по доковете на Неапол. — Да, лоялността и доверието са дефицитни стоки.“
Стана с усилие, прокле дебелината си и се затътри към прозореца, който гледаше към Виа Дела Фондамента и задната част на базиликата „Свети Петър“.
Денят беше топъл и влажният дъх на лятото проникваше през щорите.
Туристите се мотаеха из тесните улички зад стената, а гълъбите пърхаха с криле и се караха кой да заеме най-удобната позиция на первазите и водоливниците.
Красив град. На кардинал Паоло Лареджа му беше трудно да го смята за свой. Отдавна се бе отказал от родното си място, не го беше споменавал пред никого и дори не си позволяваше да мисли за унизителния си произход.
И все пак дали той и другите постъпваха правилно? Паоло си припомни отдавнашните дни на своята младост…
Тогава не беше дебел. На четиринайсет години беше висок и с едър кокал, почти една глава над момчетата на неговата възраст. Беше избягал от сиропиталището и трета година се препитаваше по доковете.
Там беше адски мръсно. Болестите дебнеха навсякъде. Паоло с още едно момче живееше в някакъв изоставен склад. Прехранваха се с плодове и колбаси, откраднати от сергията на някой невнимателен продавач, и изхвърлени изгнили зеленчуци, от време на време отмъкваха портмонето на някой минувач, достатъчно глупав, за да се разхожда из джунглата около пристанището.
А нощем сбивания, пиянски оргии и кикотещи се, вонящи между бедрата жени.
Животът беше труден, но когато стана на седемнайсет години, Паоло вече беше мъж, як и едър. Мислеше, че е най-смелият, най-непреклонният и най-страховитият, но един моряк от турски кораб, който не хареса наперената му походка, го предизвика да се бият на живот и смърт.
Схватката се премести от мрачната кръчма на улиците, които бяха отрупани с боклуци и човешка утайка. Борбата кипя цяла нощ и продължи до зазоряване. Насъбра се огромна тълпа. Виковете и подстрекателствата се превърнаха в монотонно бръмчене, разпалвано от рома и опиума. Едва когато разбра, че или трябва да убие, или да бъде убит, в сърцето му нахлу страх.
Беше наранявал много хора, дори бе осакатил неколцина, но никога не бе убивал човек. И когато този момент дойде, той изкопчи ножа от ръката на турчина и опря острието му в хлъзгавото гърло на противника си. И разбра, че не може да убие така лесно.
Опита се да пробие лъсналата от пот кожа и да разсече вените и артериите, но вратът на турчина сякаш се бе превърнал в камък. Осъзна, че разумът и тялото му поставят граница, която не може да премине.
Турчинът лежеше в безсъзнание под него и докато тълпата ревеше като древните римляни за кръвта му, Паоло хвърли ножа в морето, изправи се и си тръгна.
Един свещеник, очевидец на инцидента, го настигна, а после му намери стая във францисканския манастир, където срещу труда си Паоло получаваше топла храна и покрив. Монашеският живот му допадна.
Върна се в училище и стана отличен ученик. Не се изненада, когато след няколко години получи призвание от Бога. Силата, хитростта и издръжливостта му послужиха добре в свещеничеството и той незабелязано, но целенасочено се издигна и накрая стана един от най-младите кардинали. Неотстъпчив, но справедлив, Паоло си спечели репутацията свободомислещ, което беше както ценно качество така и пречка по йерархическата стълба на римската религия.
Паоло Лареджа поклати глава. Ръцете му бяха облени в пот и леко трепереха от яркия спомен за схватката с турчина.
Защо ли се сещаше за такива неща сега, когато моментът беше почти настъпил?
Чакал го бе толкова дълго! А спомените — спомените бяха преживяване, но пък Господ му ги беше изпратил, за да не забравя, че е само човек, и да не си мисли, че е най-великият след Свети Петър.
Планът му обаче беше велик. Замисъл, който щеше да надмине всичко на света. Фактът, че именно той, Паоло Лареджа, го беше измислил, не беше от особено значение.
Трябваше да му се напомня, че е само инструмент в Божиите ръце.
Усърден. Способен. Горд, може би. Но в крайна сметка само изпълнител.
Манхатън, Ню Йорк — Уиндзор. 17 август 1998
Марион Уиндзор не знаеше дали с този репортаж ще направи кариера, но щеше да се опита.
Седеше в монтажното студио на Дабъл Ю Пи Ай Екс и преглеждаше материала със случая за мълнията. Макар да не беше електронен магьосник, тя се беше научила да борави с дигиталните уреди, които можеха да направят всичко с видеолентата. Можеше да забави кадрите, да увеличи дадено лице, да анализира гласовете и да пуска, превърта и повтаря записа, колкото пъти поиска.
Записът беше тъмен. Тя успя да го осветли и видя учудващо ясен образ на овъглен торс. Ръцете бяха изгорели, а главата се разпознаваше, само защото жълтеникавите зъби бяха оголени в ужасяваща усмивка. Марион включи звука.
„Виждал съм ударени от гръм, но нито един не изглеждаше така.“
Тя натисна едно копче и прослуша няколко пъти гласа на червенокосия медик.
