Откакто го бе завел при линейката, възрастният свещеник започна да го отбягва изобщо не полагаше усилия да му помогне да преживее тази безумна бъркотия. Сутринта бе казал на всички, че взима свободен ден, за да посети една монахиня, внезапно постъпила в болницата в Ню Хейвън.
Единственият човек, с когото Питър споделяше всичко, изглежда, го беше изоставил. Каренца не можеше да спи, да се храни и да се среща с хора. Не можеше дори да се моли, без да се разсейва от непрекъснато повтарящата се пред очите му сцена. Енориарщите мигновено забелязаха промяната в него и изненадата и стъписването в очите им го нараняваше. Това не можеше да продължава. Трябваше да разговаря с Даниел Елингтън колкото е възможно по-скоро. Непрекъснато го търсеше в кабинета му, но не успяваше да го намери. Дан можеше да му помогне. Все по-трудно му беше да се моли — нещо, което беше неотмен на и успокояваща част от живота му. Изпитваше все по-голям страх, че този инцидент ще го отдалечи безвъзвратно от Бога и енориашите на „Свети Себастиан“.
Сигурно обезумяваше. Най-лошото, което можеше да направи в случая, беше да се усъмни в собствената си вяра или в Божията власт и мъдрост.
Посегна към телефона, за да опита за пореден път да се свърже с Дан.
— Тук е факултетът по английски език — отговори телефонния секретар.
— Работното ни време през лятото е от осем сутринта до четири следобед от понеделник до петък включително…
Питър затвори. Беше забравил, че е неделя и Даниел не е на работа. Набра домашния му номер и зачака.
— Да. Обажда се отец Елингтън…
— Здравей, Дан. Питър е.
Тонът на Елингтън мигновено стана по-радушен.
Бяха се запознали и сближили в семинарията и след като ги ръкоположиха, Питър прие назначението си в „Свети Себастиан“, а Даниел защити докторат при йезуитите и по-късно стана преподавател във Фордамския университет. Питър с изненада и задоволство научи, че приятелят му е в Ню Йорк, но за цяла година успяха да се видят само няколко пъти. И двамата бяха много заети и нямаха свободно време.
Питър харесваше Даниел, защото беше сериозен и честен. Беше интелигентен, задълбочен и чувствителен човек, и обожаваше книгите.
Ако не бе избрал свещеничеството, може би щеше да стане известен писател.
— Имам нужда от помощта ти, Дан — каза Питър прегракнало.
— Казвай. — В гласа на Даниел прозвуча загриженост и тревога.
— Стана нещо странно и ужасно, Дан. Искам да поговорим.
— Знаеш, че на мен можеш да кажеш всичко, Питър, Не е необходимо да си толкова загадъчен.
— Бих искал да ти кажа повече, но не мога. Не и по телефона.
— Да не си започнал да бълнуваш за ЦРУ или нещо подобно? Питър се опита да се изсмее, но безуспешно.
— Не, нищо подобно. Но ще е по-добре, ако разговаря ме на четири очи.
— Добре, кога да се видим? — попита Даниел.
Разбраха се и Питър затвори. Чувстваше се по-добре. Хубаво беше да знае, че може да разчита на Даниел на приятелство и съвет.
— … Не, не е трудно за вярване — каза Дан. — Щом казваш, че е станало, вярвам ти. Но какво ще правим сега? Нали това е следващият въпрос?
— Не става дума само, че убих човек, Дан… Начинът, по който го извърших…
— Знам…
— Не, не знаеш. Не си чувствал как силата излиза от теб… и поразява.
По новините казаха, че било някаква причудлива мълния, но аз знам по добре. Дан, какво става с мен? Изпитание на вярата ли е това? Мис лех, че Господ отдавна не прави такива неща.
— И аз. — Дан се усмихна и поклати глава. — Всъщност ние, последователите на свети Игнаций, се чудим дали изобщо ги е правил.
— Кажи ми какво да правя.
Дан запали цигара и бавно всмукна дима.
— Ами първото е да постъпиш като всеки йезуит.
— Какво? Да се напия ли?
— Чувството ти за хумор се възвръща. Това е добър знак. Не, имах предвид да проучиш как стоят нещата. Да прочетеш някаква литература по въпроса и да видиш дали нещо подобно се е случвало и преди. Мислиш ли, че ще помогне?
— Разбира се. Като начало. Едва ли ти си първият такъв случай.
Питър кимна. Приятелят му може би имаше право. Погледна часовника си и видя, че става късно. Следобед имаше тренировка с бейзболния отбор. Стана и протегна ръка на Дан. Благодаря, че ме изслуша.
— Нали така ни казваха в семинарията — „Бъди добър — слушател и ще станеш добър свещеник“.
Каренца излезе на пресечката на Уебстър Авеню и Фордам Роуд и зачака такси. Чудеше се какво да направи. Собески явно нямаше да му помогне.
Слава Богу, че имаше приятел като Дан Елингтън, инак трябваше да си запише час при психиатъра. На Дан можеше да има пълно доверие.
Ватикана — Лареджа. 17 август 1998
Не особено внушителния кабинет на кардинал Паоло Лареджа председател на „Отдел кадри“ в Курията, папския двор се намираше почти в центъра на бюрократичния лабириринт на Говернаторе, най-голямата правителствена административна сграда във Ватикана. Името Курия загатваше за нещо внушително и властно, но Лареджа знаеше, че това всъщност е само огромна държавна администрация, която затрупваше Ватикана с хартия и бюрокрация. Дългите ръце на Курията се простираха до всеки ъгъл на града — от икономическата дейност до издаването на вестници и швей царската гвардия.
Задачата на кардинал Лареджа беше да надзирава служителите миряни, които работеха за Римската епархия, и да се грижи да бъдат доволни — нелеко поръчение, като се имаше предвид галопиращата инфлация в Италия и относително мизерните заплати, предлагани от Курията.
Това обаче не означаваше, че Лареджа води същия спартански живот.
Кардиналът беше огромен мъж. Някои биха го определили като дебел, почти шишко. Угощенията на масата му бяха станали легендарни сред кардиналите. Той живееше охолно и защо не? Беше на седемдесет и две години, а с възрастта идват и някои привилегии във властта.
Вътрешният му телефон иззвъня и кардиналът вдигна слушалката.
— Търсят ви по линията на тайните служби — каза монотонният глас на секретаря му. — Кодово име Бронзини.
Кардиналът се усмихна. Бронзини! Каква изненада. От толкова години очакваше да го чуе.
Надигна огромното си туловище и се затътрузи към сложната електронна апаратура. Беше се държал настрана от модерната техника колкото бе възможно по-дълго, но началниците му признаха необходимостта Ватиканът да отговаря на изискванията на двайсет и първия век и той мълчаливо се примири с клавиатурата, мишката и периферните устройства.
След няколко вещи удара персоналният му монитор зачака кода и паролите. Сетне екранът примигна и се появи образът на възрастен човек о оредели бели коси и продълговато слабо лице. Мъжът носеше традиционната католическа якичка и черните одежди на енорийски свещеник. Не можа да скрие изненадата си, като видя пурпурната мантия на Лареджа.
— Извинявайте, кардинале — каза той притеснено. Казаха ми да се свържа с „Паоло“ по кодовата линия на епархията, в случай че… Ако знаех…
— Знам защо се обаждате — прекъсна го Лареджа. Вие сте отец Станислас Собески. Имате указания да наблюдавате Питър Каренца.
— Да, точно така — отговори свещеникът и лицето му се успокои.
Лареджа едва се владееше. Това ли беше моментът? Знакът, който чакаха?
