От всеки дванадесет месеца кашлям шест месеца. Разболях се от бронхит, който ме хвана в Буживал. След което се върнах в Париж — ето вече четири години минаха.
— Нима! Но като те погледне човек, не би повярвал това.
И Форесте, като взе под ръка своя бивш другар, започна да му разказва за болестта си, за консултациите и съветите на лекарите, за невъзможността да изпълнява техните предписания, поради положението, което има. Препоръчано му е да прекарва зимата на юг, но как да стане това? Той е женен, журналист е, има много добро положение.
— Аз завеждам отдела за политика във вестник „Ла ви франсез“. Водя сенатските отчети в „Спасение“ и от време на време давам литературна хроника в „Планета“. Да, положението ми е добро.
Дюроа го погледна учудено. Той се беше много променил, беше възмъжал. Сега неговата походка, неговото телосложение, неговото облекло бяха на човек солиден, уверен в себе си; имаше корем като на човек, който много добре се храни. Навремето той беше слаб, лекомислен спортист и веселяк. Трите години в Париж го бяха съвсем изменили; той надебеля, стана сериозен — космите над слепите му очи бяха почнали да побеляват, въпреки неговите двадесет и седем години.
Форесте попита:
— Къде отиваш? Дюроа отговори:
— Никъде, разхождам се, преди да си отида у дома.
— Тогава няма ли да ме изпратиш до редакцията, където трябва да прегледам коректурите? А след това ще пийнем по чаша.
— Да идем.
И те, като се хванаха под ръка, тръгнаха с тази свободна непринуденост, която се запазва между другари от училище и от полк.
— Какво правиш ти в Париж? — попита Форесте.
Дюроа сви рамене.
— Гладувам, просто гладувам. Като свърших службата, аз поисках да дойда тук да правя кариера, или по-вярно — да живея в Париж. И ето шест месеца стоя в Дирекцията на Северните железни пътища, получавам хиляда и петстотин франка годишно и нищо повече.
— Дявол да го вземе, това не е много съблазнително — каза Форесте.
— Уверявам те, така е. Но какво бих могъл да направя? Аз съм сам и не познавам никого, нямам никаква протекция.
Форесте го изгледа от петите до главата с поглед на опитен човек, който може да преценява положението, после каза с убедителен глас:
— Виждаш ли, мой любезни, тук всичко зависи от апломба. На ловкия човек е по-лесно да стане министър, отколкото директор на дирекция. Трябва да умееш да импонираш, а не да молиш. Но как ти не можа да намериш нещо по-хубаво от Железниците?
— Аз търсих навсякъде, но нищо не намерих. Засега имам друго предвид. Предлагат ми място за учител по езда в манежа „Пелерен“. Там поне ще имам три хиляди франка.
Форесте го прекъсна:
— Не прави тази глупост, даже ако ти дадат десет хиляди франка. С това ти изведнъж ще си преградиш пътя. В твоята дирекция поне никой не те вижда, можеш, ако съумееш, да се махнеш оттам и да направиш кариера. Но станеш ли учител по езда — свършено е. Това е все едно да бъдеш управител на ресторант, където обядва цял Париж. Щом започнеш да даваш уроци по езда на светските господа или на техните синове, те никога вече няма да се отнасят с тебе като с равен на тях.
Той замълча, помисли няколко секунди, после попита:
— Ти нали имаш диплом за бакалавър?
— Не, скъсаха ме и двата пъти.
— Това няма значение, ако си завършил курса. Когато говорят за Цицерон или за Тиберий, ти знаеш ли приблизително за кого става дума?
— Да, почти.
— Тъй, и никой повече и не знае, с изключение на някакви двадесет глупака, които, все едно, с това няма да отидат далеч. Да се прочуеш като знаещ съвсем не е трудно: трудността е да не допуснеш открито да те обвинят в невежество. Трябва да се лавира, да се избягват затруднителните положения, да се заобикалят пречките, да поставяш други в неловкост чрез помощта на енциклопедичния речник. Всички хора са глупави като гъски и ахмаци като риби.
Той говореше със спокойната насмешка на човек, който познава живота и се усмихваше, наблюдавайки минаващите. Но изведнъж той се закашля и се спря, за да престане кашлицата му, после с отпаднал глас каза:
— Не е ли възмутително да нямаш възможност да се отървеш от този бронхит? И това през най- горещите дни на лятото. О, тази зима ще ида да се лекувам в Мантон. Та нали, дявол да го вземе, здравето е най-важното нещо.
Те стигнаха до булевард „Пуасонер“ и се спряха пред голяма стъклена врата, върху стъклото на която беше залепен разтворен брой от вестник. Трима души се бяха спрели и го четяха.
Над вратата висеше, като възвание, една табела с големи огнени букви — „Ла ви франсез“. Фигурите на хората, които минаваха през осветеното от тези букви място, изведнъж ясно изпъкваха като при дневна светлина, след което отново се изгубваха в тъмнината.
Форесте блъсна вратата.
— Влез — каза той.
Дюроа влезе, изкачи се по една голяма нечиста стълба, която се виждаше от улицата и се озова в чакалнята, където двама лакеи се поклониха на приятеля му, после се спряха в стаята, която беше нещо като приемна, разхвърлена и потънала в прах, облечена в мътно зелен рипс, зацапан и някъде съвсем изгризан от мишките.
— Седни — каза Форесте, — аз ще се върна след пет минути.
И той изчезна през една от трите врати, които извеждаха от тази стая.
Някаква особена миризма, неуловима и странна, миризма на редакционна зала, изпълваше салона. Дюроа, малко смутен и замаян, не мърдаше. От време на време покрай него влизаха и излизаха бързо от една врата в друга хора — с такава бързина, че той не успяваше да ги види.
Това бяха или много млади хора, които си даваха вид на много заети, с листове хартия в ръце, която трепереше в тяхното бързо ходене; или словослагатели, под шарените блузи на които, изцапани с мастило, се виждаха чисто бели яки и сукнени панталони, каквито имаха и господарите им — те грижливо носеха коректури, които бяха още мокри.
Няколко пъти се появяваха господа, красиво облечени — в доста стегнали сюртуци и в ботинки, върховете на които бяха много заострени — навярно репортери от висшите кръгове, които носеха вечерната хроника.
Дойдоха и други — важни, съсредоточени, с високи шапки с плоски краища, фасон, който ги отличаваше от всички други хора.
Форесте се яви под ръка с един висок и слаб господин, на възраст от тридесет до четиридесет години, облечен в черен фрак и бяла яка, доста мургав, със засукани мустаци, с нахален и самодоволен вид.
Форесте му каза:
— Довиждане, драги учителю.
Господинът му стисна ръката:
— Довиждане, мили мой — и като подсвиркваше, заслиза по стълбата с тръстиково бастунче под мишница.
Дюроа попита:
— Кой е този?
— Това е Жак Ривал, известен хроникьор дуелист, той е дошъл да си прегледа коректурите. Гарен, Монтел и той са тримата най-добри парижки хроникьори. Той получава тук тридесет хиляди франка в годината за две статии седмично.
Като излизаха, те се срещнаха с един нисък човек, който беше с дълги побелели коси, имаше нечист вид и се изкачваше по стълбите с почивки.
