Форесте се поклони ниско:
— Норбер дьо Варен — каза той, — поетът, автор на „Угаснали светила“, човек с цена. Всяка новела, която той ни дава се заплаща триста франка, макар най-дългата никога да няма повече от двеста реда. Но да влезем в „Наполитен“, аз горя от жажда.
Като седнаха на една маса в кафенето, Форесте поръча:
— Две чаши — и глътна своята бира наведнъж, докато Дюроа пиеше с бавни глътки, с наслада, сякаш беше някакво рядко и скъпоценно питие.
Форесте помълча, като че размишляваше за нещо, после каза изведнъж:
— Защо и ти да не си опиташ силите в журналистиката? Дюроа го погледна учудено, после каза:
— Но… За това… Защото аз никога нищо не съм писал.
— Можеш да опиташ. Аз бих ти уредил за репортер, да събираш за мен новини и сведения, да правиш посещения, да изпълняваш някои поръчки… В началото ти ще имаш двеста и петдесет франка и платени обиколки с файтон. Искаш ли да говоря с директора?
— Разбира се, искам.
— Тогава ела утре да вечеряш у дома, там ще се съберат пет-шест души — патронът г-н Валтер с жена си, Жак Ривал, Норбер дьо Варен, когото ти ей сега видя, и още една приятелка на жена ми. Бива ли?
Дюроа не отговори веднага, изчерви се и се смути. После смънка:
— Работата е в туй… че нямам подходящ костюм…
Форесте се учуди:
— Ти нямаш фрак? Дявол! А това нещо е необходимо. В Париж по-скоро можеш да минеш без място за спане, отколкото без фрак.
После изведнъж, като бръкна в джоба на жилетката си, извади купчина златни монети, взе два луидора, сложи ги пред своя бивш другар по служба и каза простичко:
— Ти ще ми ги върнеш, когато можеш. Вземи под наем или купи на изплащане необходимите ти дрехи, с една дума направи това, което трябва, и ела утре на вечеря, в седем и половина, на улица „Фонтан“ 17.
Трогнатият Дюроа взе парите като каза:
— Ти си много добър. Аз съм ти безкрайно благодарен. И бъди уверен, че няма да забравя…
Форесте го прекъсна:
— Стига, не бива. Да пием още по чаша, нали? — И извика: — Момче, две чаши бира!
Когато бирата бе изпита, журналистът предложи:
— Искаш ли да походим още един час?
— Разбира се.
Те тръгнаха по посока към църквата „Мадлен“.
— Какво да предприемем? — каза Форесте. — Казват, че в Париж за празноскитащият се винаги имало нещо занимателно. Това не е вярно. Когато аз се разхождам вечер, никога не зная къде да отида. В Булонската гора си струва да се отива само с жена, но невинаги има такива под ръка; кафе-концертите могат да забавляват само моя аптекар и жена му, но не и мен. В такъв случай какво да се прави? Нищо. Тук би трябвало да уредят зимна градина, нещо като парка „Монсо“, която да бъде отворена през цялата нощ, където би могло да се слуша хубава музика и да се пият разхладителни питиета под сенките на дърветата. Това не би било увеселително място, а място за разходка; за вход биха вземали скъпо, за да привлекат елегантни дами. Всички биха се разхождали по насипани с пясък алеи, осветени с електричество, седели биха и биха слушали музика по желание — отдалеч и отблизо. Някога е имало нещо такова в „Мюзар“, но с много кръчмарски вкус — недостатъчно елегантно, недостатъчно прилично, недостатъчно сериозно. Нужна е доста голяма, доста хубава градина. Това би било чудесно. Къде искаш да отидеш?
Дюроа, смутен, не знаеше какво да отговори.
— Аз никога не съм бил във „Фоли Бержен“. На драго сърце бих отишъл там — каза той.
Форесте се учуди:
— „Фоли Бержен“? По дяволите! Там ще се пържим като в пещ. Но нека — там все пак е забавно.
И двамата завиха към улица „Фобур Монмартър“.
Силно осветената фасада на зданието хвърляше ярки отблясъци по четирите околни улици. Цяла върволица от файтони се трупаше там.
Форесте влезе, Дюроа се спря:
— Ние забравихме да идем на касата.
Но Форесте отговори със самодоволен тон:
— Тези, които са с мен, никога не плащат.
Тримата проверители на билети се поклониха на Форесте. Стоящият в средата протегна ръка. Журналистът попита:
— Има ли хубава ложа?
— Разбира се, г-н Форесте.
Той взе подадения купон, блъсна вратата, обвита в кожа, и те се озоваха в залата.
Димът от цигарите обгръщаше като лека мъгла отдалечените части на сцената и другата част на салона. Издигащите се безброй белезникави струи от пурите и цигарите, които пушеха всички тия хора, образуваха лека мъгла, която се увеличаваше и се издигаше към тавана под широкия купол, над главите на зрителите от първия ред се превръщаше в облак от дим.
В широкия коридор около залата, където се лутат тълпи леки жени между тъмните силуети на мъжете, една група от тях причакваха влизащите пред един от трите бюфета, където седяха три продавачки на напитки и любов, напудрени и изпосталели. Зад тях имаше голямо огледало, което отразяваше техните гърбове, както и лицата на минаващите.
Форесте бързо вървеше напред с вид на човек, който има право на внимание.
Като се приближи до разпоредителя на ложите, той попита:
— Това ложа седемнадесет ли е?
— Тук, господине.
И те се озоваха в една малка дървена клетка, драпирана с червено, където имаше четири стола в един цвят. Те бяха слепени тъй близо един до друг, че едва ли можеше да се мине между тях. Приятелите седнаха. Надясно и наляво от тях се простираше дълъг, допрян с двата си края до сцената ред от такива еднакви клетки със седнали хора, на които се виждаха само главите.
На сцената три момчета в трико, от които едното беше високо, другото средно, а третото — ниско, правеха гимнастически фокуси.
Високото момче отначало вървеше с малки бързи крачки, усмихваше се и изпращаше с ръка поздрави, подобни на целувки. Под трикото личаха мускулите на ръцете и на нозете му. То излъчваше напред гърдите си, за да намали размерите на изпъкващия корем. Лицето му приличаше на лице на бръснар — грижлив път разделяше косите на две равни части точно по средата на главата. С грациозно подскачане то се озова на гимнастическия уред, и като увисна на ръцете си, въртеше се наоколо, като завъртяно колело; или като обтягаше ръцете си и изправяше тялото, оставаше неподвижно, хоризонтално виснало над уреда, като се държеше само на обтегнатите си ръце.
После скачаше на земята, отново се покланяше, като се усмихваше на ръкопляскащите от първите редове и се отдалечаваше в дъното на сцената, като показваше при всяка крачка мускулатурата на нозете си.
Второто момче, което не беше толкова високо, но по-набито, излизаше на свой ред и правеше същите упражнения; след това първото започваше отново, при все по-засилващото се одобрение на зрителите.
Но Дюроа съвсем не се интересуваше от това зрелище и, като обърна глава, започна да разглежда разхождащите се зад ложите мъже и леки жени.
Форесте му каза:
— Обърни внимание на първите редове: буржоа с жените и децата си — глупци, които идват тук да гледат. В ложите са простоватите и без особени интереси хора, няколко артисти, няколко второстепенни проститутки. А зад нас е всичката онази сбирщина, която Париж има. Какви са те? Погледни ги. Тук има от всичко по малко — от всички професии и от всички класи, но преобладават мръсниците. Служещи по банки,
